Джон Гришам - Клиентът

— Добре написано, а? — подхвърли тя с усмивка.

Романтичното увлечение изведнъж се разсея. Карен си оставаше все тъй хубава, но сега се правеше на недостъпна, а Марк просто нямаше сили да я ухажва.

— Отивам за понички — каза той. — Искаш ли да ти донеса?

— Не, благодаря.

Марк отиде до асансьорите и натисна бутона за повикване. След малко средната врата се отвори и той влезе в кабината.

В същата секунда Джак Нане извърна глава сред сенките на чакалнята и прошепна нещо в радиотелефона си.

Асансьорът беше празен. Едва минаваше шест и до началото на смяната оставаше половин час. На осмия етаж кабината спря. Вратата се отвори и вътре пристъпи мъж с бяла престилка, джинси, кецове и бейзболна шапка. Марк не го погледна в лицето. Вече му беше втръснало от срещи с непознати.

Още щом вратата се затвори, човекът сграбчи Марк и го заклещи в ъгъла. После сключи пръсти около гърлото на момчето. Отпусна се на коляно и измъкна нещо от джоба си. Марк зърна само на сантиметри от себе си изкривеното, страшно лице. Човекът дишаше тежко.

— Слушай ме, Марк Суей — изръмжа той.

Нещо изщрака в дясната му ръка и на сцената изведнъж се появи автоматичен нож. Нож с дълго лъскаво острие.

— Не знам какво ти е казал Джероум Клифърд — натъртено изрече мъжът, докато асансьорът пълзеше надолу. — Но ако споменеш само думица комуто и да било, включително и на адвокатката си, ще те убия. После ще убия майка ти и братчето ти. Разбра ли? Вече видях фургона, където живеете. Ясно? Видях и училището на Уилоу Роуд. — Непознатият дишаше право в лицето на Марк и дъхът му миришеше на кафе със сметана. Изведнъж той се ухили зловещо. — Разбра ли ме?

Кабината спря на шестия етаж и човекът мигновено се озова до вратата, а ножът изчезна някъде край бедрото му. Макар и парализиран от страх, Марк смътно се надяваше някой да влезе в проклетия асансьор. Иначе нещата явно нямаше да свършат дотук. Чакаха десет секунди, но никой не влезе. Вратата се затвори и асансьорът пак запълзя надолу.

Непознатият отново се нахвърли върху Марк, въртейки ножа на сантиметри от очите му. Притисна го в ъгъла с тежкия си лакът и изведнъж замахна надолу. Лъскавото острие сряза с лекота една от гайките на панталона. После още една. Мъжът вече бе казал каквото имаше за казване и сега просто оставяше нещичко за спомен.

— Ще те изкормя, разбра ли? — запита той и го пусна.

Момчето кимна. На гърлото му бе заседнала грамадна буца, очите му изведнъж се наляха със сълзи. Пак кимна: да, да, да.

— Ще те убия. Вярваш ли ми?

Марк се взираше в ножа и кимаше усърдно.

— А ако кажеш на някого за мен, ще те намеря и вдън земя. Разбра ли?

Марк кимаше все по-бързо. Непознатият прибра ножа и измъкна изпод престилката сгъната цветна снимка. После я разгъна пред очите на Марк.

— Виждал ли си това? — запита той, вече усмихнат.

Семейната снимка беше направена, когато Марк учеше във втори клас. От години висеше в хола над телевизора. Момчето я огледа с разширени очи.

— Позна ли я? — излая мъжът.

Марк кимна. Друга такава нямаше в целия свят.

На петия етаж асансьорът сиря и мъжът отново отскочи до вратата. В последния момент влязоха две сестри и Марк най-сетне си отдъхна. Остана свит в ъгъла, като диреше опора в страничното перило и се молеше да стане чудо. Просто не би понесъл още една поява на автоматичния нож, който всеки път идваше все по-близо.

На третия етаж още трима души отделиха Марк от мъжа с ножа. Вратата вече се затваряше, когато нападателят изведнъж пъргаво се изплъзна навън.

— Добре ли си?

Едната сестра го гледаше озадачено. Кабината трепна и пое надолу. Сестрата докосна челото му и усети обилната пот. Очите на момчето бяха влажни.

— Виждаш ми се пребледнял — каза тя.

— Нищо ми няма — глухо промърмори Марк, продължавайки да се подпира на перилото.

Още една сестра наведе глава към него. Двете го оглеждаха, без да крият тревогата си.

— Сигурен ли си?

Марк кимна и в това време вратата се отвори към втория етаж. Той се провря между хората и хукна по тесния коридор, лъкатушейки пъргаво между носилки и инвалидни колички. Изтърканите му маратонки скърцаха по измития линолеум, докато тичаше отчаяно към вратата с надпис ИЗХОД. Мина през нея и се озова на стълбището. Хвана се за парапета и побягна нагоре, прескачайки през две стъпала. На шестия етаж го прорязаха болки в бедрата, но той хукна още по-силно. На осмия се размина с някакъв доктор, но пак не спря. С лудешка бързина тичаше все нагоре и нагоре, докато най-сетне стълбището свърши на петнайсетия етаж. Там рухна на площадката под пожарния маркуч и остана да седи в полумрака, загледан към малкото боядисано прозорче, през което се цедяха оскъдни слънчеви лъчи.