Джон Гришам - Клиентът

Споровете дали Марк изобщо знае нещо бяха завършили преди часове с категорична победа на Фолтриг. Хлапето бе влизало в колата. Смахнатият Клифърд бе искал да проговори. Хлапето бе излъгало полицията. А сега си бе наело и адвокат, защото знаеше нещо и не смееше да го каже. Защо Марк Суей не искаше с няколко приказки да си спести сума ти неприятности? Защо? Чисто и просто защото се боеше от убиеца на Бойд Бойет.

Финк имаше известни съмнения, но споровете му бяха омръзнали. Познаваше шефа си като глуповат и безкрайно упорит човек — щом веднъж беше решил нещо, убежденията му оставаха непоклатими навеки. А и трябваше да признае, че в разсъжденията на Фолтриг имаше доста истина. Ходовете на Марк изглеждаха твърде странни за едно хлапе.

Разбира се, Бокс категорично подкрепяше началството и вярваше на всяка негова дума. Щом Рой казваше, че хлапето знае къде е трупът, значи това беше светата истина. При едно от безбройните си телефонни обаждания бе наредил на шестима асистенти в Ню Орлиънс да се захванат с успоредно проучване на въпроса.

Във вторник около десет вечерта на вратата се почука и влезе Лари Труман. Идваше от кабинета на Мактюн. По заповед на Фолтриг двамата движеха процедурата за включване на Марк Суей във Федералната програма за защита на свидетелите. Бяха провели десетина разговора с Вашингтон и дори два пъти се обърнаха пряко към директора на ФБР Ф. Дентън Войлс. Ако утре сутрин Фолтриг не получеше от момчето желаните отговори, щеше да има в запас твърде съблазнително предложение.

Фолтриг смяташе, че сделката ще е лесна. Хлапето нямаше какво да губи. Щяха да предложат на майка му добра работа в град, който сама си избере. Там щеше да печели много повече от жалките шест долара на час във фабриката за лампи. Семейството щеше да живее в истинска къща с основи, а не в някакъв си фургон. Освен това щяха да получат безлихвен заем, може би и нова кола.

Марк се надигна в полумрака, седна на тънкия дюшек и хвърли поглед към майка си, която лежеше до Рики. Вече бе намразил не само стаята, но и цялата болница. Проклетото походно легло му съсипваше гръбнака. За беда се оказа, че хубавицата Карен не е в дежурната стая. Из коридорите нямаше жива душа. Никой не чакаше пред асансьора.

В чакалнята някакъв самотен мъж прелистваше списанията, без да обръща внимание на сериала по телевизията. Седеше тъкмо върху дивана, където се канеше да полегне Марк. Момчето пусна две монети в автомата и измъкна кутия спрайт. После седна на едно от креслата и се зазяпа в телевизора. Мъжът беше на около четирийсет години. Изглеждаше уморен и разтревожен. След десетина минути сериалът свърши. Изведнъж на екрана се появи Джил Тийл, загледан спокойно в останките от обгоряла кола, и взе да обяснява как защитава човешките права в безмилостна борба със застрахователните компании. Джил Тийл — в него е истината.

Джак Нане затвори списанието и взе ново. За пръв път погледна Марк и се усмихна.

— Здрасти — дружелюбно подхвърли той, после наведе глава.

Марк кимна. В момента най-малко му трябваше разговор с непознат. Той отпи глътка спрайт и премълча с надеждата, че ще го оставят на мира.

— Какво правиш тук? — запита човекът.

— Гледам телевизия — едва чуто отвърна Марк. Онзи престана да се усмихва и зачете списанието.

Започнаха новините в полунощ. Разказваха за някакъв страшен тайфун в Пакистан. Екранът показваше трупове на хора и животни, изхвърлени по морския бряг като прогнили дънери. Човек просто не можеше да откъсне очи от зловещите кадри.

— Ужасно, нали? — подхвърли Джак Нане, без да откъсва очи от екрана, където военен хеликоптер висеше над куп обезобразени тела.

— Разкошно е — възрази Марк, готов да отбие всякакви опити за сближаване. Кой знае, тоя тип като нищо можеше да се окаже поредният алчен адвокат, дебнещ да спипа безпомощна плячка.

— Вярно, голям разкош — съгласи се мъжът, клатейки печално глава пред гледката на хорските страдания. — Сигурно има за какво да благодарим на Господа. Но малко е трудничко да бъдеш благодарен, когато си в болница, нали ме разбираш.

Лицето му изведнъж отново се изкриви от болка и той тъжно погледна Марк.

— Какво има? — неволно запита момчето.

— Синът ми. Много е зле.

Мъжът захвърли списанието на масичката и разтърка очи.

— Какво се е случило? — отново запита Марк. Почваше да му дожалява за човечеца.

— Катастрофа. Пиян шофьор. Момчето изхвръкна от колата.

— Къде е сега?