Джон Гришам - Клиентът

— Търся Джак Нане — каза посетителят.

— Аз съм.

Непознатият му подаде ръка.

— Казвам се Пол Гронк. Може ли да вляза?

Нане отвори малко по-широко и му кимна да влезе. Застанаха пред бюрото на секретарката. Гронк хвърли поглед из неразтребеното помещение.

— Късно е — каза Нане. — Какво искате?

— Имам една спешна поръчка.

— Кой ви насочи към нас?

— Чух добри отзиви. Нали знаете, хубавото се разчува.

— Искам точното име.

— Добре де. Грейнджър се казва. Доколкото разбрах, помогнали сте му в една сложна сделка. Той спомена и за мистър Шварц, който също бил твърде доволен от вашите услуги.

Нане се позамисли и огледа внимателно посетителя. Гронк беше едър мъжага с масивен гръден кош. Наближаваше четирийсетте. Обличаше се безвкусно, но не го съзнаваше. Провлаченият говор веднага издаваше, че е от Ню Орлиънс.

— Преди да си мръдна и малкия пръст, взимам аванс от две хиляди долара в брой, без никаква гаранция — заяви Нане.

Гронк мълчаливо измъкна от джоба на сакото си дебела пачка и отброи двайсет банкноти. Нане се поотпусна. От десет години насам не бе получавал аванс толкова бързо. Взе парите и кимна към канапето.

— Седнете. Слушам ви.

Гронк извади от вътрешния си джоб сгъната изрезка и я подаде на Нане.

— Видяхте ли това в днешния вестник?

Нане хвърли бърз поглед на статията.

— Да, четох го. Какво общо имате вие?

— Идвам от Ню Орлиънс. С мистър Мулдано сме стари приятели и право да ви кажа, той много се разтревожи, като видя името си в тукашния вестник. Пишат, че имал връзки с мафията и тъй нататък. Напоследък във вестниците една вярна дума не може да срещне човек. Пресата ще погуби тая страна, от мене да го знаете.

— Клифърд е бил негов адвокат, нали?

— Аха. Бари вече си нае нов адвокат. Това обаче няма значение. Да ви кажа сега какво го тревожи. От сигурен източник е разбрал, че ония две момчета знаят нещо.

— Къде са момчетата?

— Едното лежи в болница, май било изпаднало в кома или нещо подобно. Призляло му, като видяло как се гръмнал Клифърд. А преди това брат му бил в колата и се боим, че може да знае нещо. Вече е наел адвокат и отказва да разговаря с хората от ФБР. Много подозрителна работа.

— Какво общо имам аз с всичко това?

— Търсим тукашен човек със стабилни връзки. Трябва да държим хлапето под око. Да знаем през цялото време къде се намира.

— Как му е името?

— Марк Суей. Предполагаме, че и той е в болницата заедно с майка си. Снощи бяха в стаята на по-малкото хлапе, Рики Суей. В Сейнт Питър, на деветия етаж. Стая 943. Искаме да откриете хлапето и да го наблюдавате непрестанно.

— Лесна работа.

— Може и да не е толкова лесна. Там дебнат ченгета от местната полиция, а сигурно и от ФБР. Събрали са се като мухи на мед.

— Хонорарът ми е сто долара на час, в брой.

— Знам.

Момичето се наричаше Амбър — заедно с Алексис това беше едно от най-популярните имена сред стриптийзьорките и курвите от Френския квартал. То вдигна слушалката и побърза да пренесе телефона до тясната баня, където Бари Мулдано си миеше зъбите.

— Гронк се обажда.

Той взе телефона, спря водата и с наслада огледа голото тяло на момичето, което отново се настаняваше под завивките. Пристъпи към стаята и отривисто изрече:

— Слушам.

Само след минута Бари остави телефона на нощното шкафче и припряно се разтърка с хавлията. После бързо навлече дрехите си. Амбър беше изчезнала нейде под завивките.

— В колко трябва да си на работа? — запита той, затягайки вратовръзката си.

Главата й изникна между възглавниците.

— В десет. А сега колко е?

— Наближава девет. Отивам да свърша нещо. Скоро ще се върна.

— Защо? Нали си получи каквото искаше?

— Може да искам още малко. Не забравяй, че аз плащам наема, душице.

— То пък един наем… Що не вземеш да ме измъкнеш от тая кочина? Намери ми някое хубаво местенце.

Той издърпа ръкавите на ризата малко по-надолу и за миг се полюбува на отражението си. Чудесно, направо идеално. После се усмихна на Амбър.

— На мен пък ми харесва тук.

— Кочина е. Ако беше истински сладур, щеше да ми намериш хубаво местенце.

— Добре де, добре. Довиждане, душице.

Той затръшна вратата. Стриитизьорки. Намираш им работа, после апартамент, после модни парцали, водиш ги по скъпи заведения, а пък те се нравят на много префинени и вечно се цупят за нещо. Скъпо му струваха, но не можеше да отвикне.

Прескачайки стъпалата с изящните мокасини от крокодилска кожа, той слезе на партера и отвори вратата към Дюмейн Стрийт. Знаеше, че го следят, затова внимателно се огледа на всички страни, преди да завие към Бърбън Стрийт. Избираше най-сенчестите места, непрекъснато сменяше тротоарите и от време на време правеше по няколко крачки обратно. След като мина на зигзаг осем пресечки, той наближи Декатур Стрийт и изведнъж хлътна в „Стридите на Ранди“. Ако и сега не го бяха изтървали, значи си имаше работа със супермени.