Джон Гришам - Клиентът

— По кое време утре? — запита Фолтриг, докато яростно затръшваше куфарчето и се надигаше от стола.

— В десет сутринта. Тук.

— Ще присъства ли и Марк Суей?

— Не знам.

Тримата станаха и се изнизаха от кабинета.

Уоли Бокс се обаждаше до Ню Орлиънс поне по четири пъти на час. Фолтриг ръководеше четирийсет и седем държавни прокурори в тяхната праведна борба срещу престъпността и в защита на националните интереси, а Уоли имаше задачата да им предава заповеди от шефа в Мемфис. Освен Томас Финк по случая Мулдано работеха още трима прокурори и Бокс се чувстваше задължен на всеки петнайсет минути да ги безпокои с указания и подробности за развоя на събитията. По пладне вече цялата прокуратура знаеше за Марк Суей и неговото братче. Коридорите бръмчаха от клюки и догадки. Какво знаеше хлапето? Щеше ли да ги насочи към трупа? Първоначално само тримата обвинители задаваха тия въпроси, и то шепнешком, но след пладне вече дори секретарките си разменяха в кафенето хипотези какво е имало в бележката и какво е казал Клифърд на хлапето, преди да налапа дулото. Бяха зарязали всички останали дела и цялата прокуратура трепетно чакаше поредното обаждане на Уоли.

Фолтриг често си патеше от липса на дискретност. Неведнъж бе уволнявал хора по подозрение, че дрънкат прекалено. Беше прекарвал през детектора на лъжата мнозина свои подчинени — адвокати, юридически съветници, следователи и секретарки. Най-важната информация пазеше под ключ, защото се боеше от собствените си хора. Не пропускаше случай да ги тормози с поучения и заплахи.

Но Рой Фолтриг не беше от хората, които вдъхват дълбока привързаност. Повечето сътрудници не даваха пукната пара за него. И с право, защото той въртеше политически игри. Използваше съдебните дела за удовлетворяване на безмерните си лични амбиции. Гонеше славата и си приписваше всеки успех, а за провалите обвиняваше своите подчинени. Заради няколко мизерни реда във вестниците беше готов да поиска най-тежка присъда за някой държавен служител. Ровеше из кирливите ризи на своите противници и оповестяваше всичко открито пред журналистите. Всъщност той си беше типична политическа проститутка с един-единствен талант — да омайва съдебните заседатели с цитати от Светото писание. За областен прокурор бе назначен по времето на Рейган, оставаше му още една година и повечето съдии брояха всеки изминал ден. Съветваха го да потърси по-висок пост. Какъвто и да е.

Местните репортери започнаха да звънят още от осем сутринта. Искаха прокуратурата да излезе с официално становище по самоубийството на Клифърд. Не получиха никакъв отговор. В два следобед Уилис Апчърч организира своето представление заедно с ухиления Мулдано и нови репортери се втурнаха към прокуратурата. Телефонните жици прегряваха от разговори между Мемфис и Ню Орлиънс.

Слуховете се носеха.

Двамата стояха пред зацапания прозорец в дъното на коридора и гледаха от деветия етаж претовареното движение из центъра на града. Даян нервно запали цигара и пусна гъсто облаче дим.

— Коя е тази адвокатка?

— Казва се Реджи Лав.

— Откъде я изрови?

Марк посочи към сградата „Стерик“, която се извисяваше на четири кръстовища от болницата.

— Кантората й е хей там. Сутринта ходих да разговарям с нея.

— Защо, Марк?

— Страх ме е от ченгетата, мамо. Болницата гъмжи от полицаи и агенти. И репортери. Днес един ме сгащи в асансьора. Мисля, че ни трябва правна закрила.

— Адвокатите не работят безплатно, Марк. Знаеш, че не можем да си го позволим.

— Аз вече й платих — заяви той с гордостта на петролен магнат.

— Какво? Откъде имаш пари за адвокат?

— Тя искаше малък аванс и си го получи. Един долар от петарката, дето ми я даде тая сутрин за понички.

— Работи за един долар? Няма що, страхотна адвокатка.

— Бива си я. Досега се представя чудесно.

Слисаната Даян поклати глава. По време на развода деветгодишният Марк непрекъснато бе критикувал адвоката. Момчето редовно гледаше филмите за Пери Мейсън и не пропускаше нито едва серия от „Законът на Лос Анджелис“. Не помнеше някога да му е надвивала в спор.

— Че какво е направила досега? — запита Даян с надежда, сякаш от месец бе живяла в мрачна пещера и за пръв път виждаше слънчев лъч.

— По обяд се срещна с агентите от ФБР и хубавичко ги насоли. А после ги покани в кабинета си. Още не е дошла да ми каже какво са говорили там.

— Кога ще дойде в болницата?