Джон Гришам - Клиентът

— Около шест. Иска да се срещне с теб и с доктор Грийнуей. Ще ти хареса, мамо, честна дума.

Даян вдъхна дълбоко тютюневия дим.

— Но за какво ни е адвокатка, Марк? Изобщо не разбирам защо се меси. Не си сторил нищо лошо. Двамата с Рики сте видели колата, опитали сте се да помогнете на човека, но той все пак се застрелял. Просто сте гледали. За какво ви е адвокат?

— Ами… аз първо излъгах ченгетата и сега ме е страх. Боях се, че ще имаме неприятности, задето не сме попречили на човека. И то си е за страх, мамо.

Докато той обясняваше със старателно наведена глава, Даян го гледаше втренчено. Настана тишина.

— Всичко ли си ми казал? — запита тя бавно, като че предварително знаеше отговора.

Първия път бе излъгал във фургона, докато чакаха линейката и Харди се ослушваше наоколо. Снощи в стаята на Рики бе признал част от истината под кръстосания разпит на Грийнуей. Помнеше колко печално изслуша майка му обновената версия и как каза сетне: „Ти никога не си ме лъгал, Марк.“

Заедно бяха минали толкова премеждия, а ето че сега се налагаше да танцува около истината, да избягва отговорите и да споделя с Реджи повече, отколкото с майка си. Гадна работа.

— Мамо, вчера всичко стана толкова бързо. Снощи съвсем се бях объркал, но днес обмислих нещата. Много мислих. Припомних си какво стана минута по минута и някои работи ми се проясниха.

— Например?

— Ами… нали знаеш какво му стана на Рики. Сигурно и аз съм се стреснал като него. Не чак толкова, сега обаче си спомням разни работи, дето трябваше да ги кажа снощи на доктора. Как мислиш, дали е логично?

Да, наистина беше логично. Даян изведнъж се разтревожи. Две деца виждат едно и също. По-малкото изпада в шок. Нормално е да се допусне, че и другото ще бъде засегнато. Тя приведе глава към момчето.

— Марк, добре ли си?

Марк разбра, че номерът е минал.

— Мисля, че да — отговори той начумерено, сякаш го мъчеше главоболие.

— Какво си спомни? — запита тя с мек глас.

Марк въздъхна и събра смелост.

— Такова, спомних си, че…

Раздаде се тихо покашляне и Грийнуей изневиделица застана до тях. Марк рязко врътна глава.

— Трябва да изляза за малко — виновно съобщи Грийнуей. — След час-два ще намина пак.

Даян само кимна. Марк реши да свърши веднъж завинаги.

— Слушайте, тъкмо казвах на мама, че почвам да си спомням нови неща.

— За самоубийството ли?

— Да, сър. Днес цял ден ми изплуват разни подробности. Може да са важни.

Грийнуей вдигна очи към Даян.

— Елате да поговорим.

Върнаха се в стаята, затвориха вратата и двамата внимателно изслушаха как Марк запълва пропуските в предишния си разказ. Макар че почти през цялото време говореше с наведена глава, момчето изпита облекчение. Справяше се отлично с ролята на страдалец, полагащ усилия да извлече подробности от потресената си памет. Често прекъсваше разказа и в дългите паузи се преструваше, че търси думи, за да опише онова, което всъщност помнеше чудесно. От време на време хвърляше поглед към Грийнуей, но докторът слушаше с каменно лице. Е, поне майка му не изглеждаше огорчена. В очите й нямаше нищо освен тревога за сина й.

Едва когато взе да разказва как Клифърд го е сграбчил, двамата проявиха първите признаци на смут. Марк вече не смееше да вдигне глава. Даян въздъхна при споменаването на пистолета. Грийнуей поклати глава, като чу за изстрела през стъклото. Марк очакваше всеки миг да се разкрещят, задето ги е лъгал снощи, но упорито продължаваше да разказва, като се правеше на объркан и напрегнат.

Описа до най-малка подробност всичко, което би могъл да види и чуе Рики. Пропусна единствено откровенията на Клифърд. А толкова ясно си спомняше тия смахнати приказки за страната Ла-ла-ландия, където отиват да видят вълшебника.

Когато разказът привърши, Даян седеше на походното легло и с едната ръка разтриваше челото си, а в другата стискаше хапче. Доктор Грийнуей се беше облегнал назад върху стола и попиваше всяка дума.

— Това ли е всичко, Марк?

— Не знам — измънка момчето, като че страдаше от зъбобол. — Засега друго не помня.

— Наистина ли си бил в колата? — запита Даян, без да отваря очи.

Марк посочи подпухналото си ляво око.

— Нали виждаш това. Онзи човек ме удари, когато се опитах да избягам от колата. После дълго не бях на себе си. Де да знам, може и да съм припаднал.

— Каза, че си се бил в училище.

По дяволите! Пак го спипваха в лъжа.

— Не помня какво съм ти казал, мамо, сигурно съм бил много шашнат.