Джон Гришам - Клиентът

Електронният часовник край леглото показваше два и половина. Марк направо не можеше да повярва, че цялата гадна история е станала за по-малко от двайсет и четири часа. Почеса се по коленете и реши да разкаже на Грийнуей всичко, което бе видял и чул Рики. Загледа се в русите кичури, стърчащи изпод завивката, и му поолекна. Щеше да се отърве веднъж завинаги, да престане с лъжите и така щеше да помогне на Рики. Никой не бе чул какво му каза Роуми в колата и засега щеше да си трае по въпроса, както го посъветва адвокатката.

Но не за дълго. Товарът на тайната почваше да му натежава. Не беше като да си играе на криеница с другите хлапета из деретата и горичките около паркинга на Тъкър. Не беше и като да се измъква незабелязано посред нощ за дълга разходка под лунните лъчи. Роуми бе налапал истински пистолет. Наоколо бродеха истински агенти на ФБР с истински значки — съвсем като във филмите по телевизията. Беше си наел истинска адвокатка, която му залепи на корема истински диктофон, за да надхитри ФБР. Онзи човек беше професионален убиец, който според Роуми бил претрепал доста народ по поръчка на мафията, а такива хора щяха да очистят някакво си единайсетгодишно хлапе, без да им мигне окото.

Просто нямаше начин да се справи сам с всичко това. В момента трябваше да е на училище, в своя пети клас, и да учи проклетата математика, която изведнъж му бе станала симпатична. Реши да поговори с Реджи. Тя можеше да му уреди среща с ФБР и тогава щеше да признае всички гадни подробности, с които го бе натоварил Роуми. А после ФБР щеше да го пази. Може би щяха да му осигурят охрана, докато вкарат убиеца в затвора, или пък просто щяха да го пъхнат на безопасно място зад решетките. Може би.

Внезапно си спомни един филм за някакъв тип, който бе накиснал мафията и си мислеше, че ФБР ще го пази, но вместо това трябваше да бяга под град от куршуми и гранати. ФБР не отговаряше на молбите му, защото беше объркал нещо в съда. Във филма поне двайсет пъти се намираше някой да каже: „Мафията не забравя.“ В края човекът искаше да потегли с колата си, тя обаче гръмна и той отхвръкна на половин километър с откъснати крака. Докато издъхваше, над него надвисна черен силует и изрече: „Мафията не забравя.“ Филмът беше слабичък, но сега Марк изведнъж разбра какво е искал да каже.

Пиеше му се нещо безалкохолно. Откри под леглото чантата на майка си и бавно я отвори. Вътре имаше три шишенца с хапчета. Имаше и два пакета цигари, които го съблазниха за миг, но той устоя на изкушението. Взе няколко монети по четвърт долар и излезе.

В чакалнята една сестра разговаряше тихо с някакъв старец. Марк си взе от автомата кутия спрайт и тръгна към асансьора. Грийнуей го бе помолил да не напуска, но вече нямаше сили да понася нито стаята, нито Грийнуей, пък и едва ли имаше вероятност Рики да се опомни скоро. Влезе в асансьора и натисна най-долното копче. Смяташе първо да мине през кафенето, а после да провери какво правят адвокатите.

Точно преди да се затворят вратите, един човек влезе в кабината и го изгледа някак втренчено.

— Ти ли си Марк Суей?

Въпросът започваше да му омръзва. След Роуми бе срещнал толкова много непознати, че щяха да му държат влага за месеци напред. А с този тип категорично не помнеше да е разговарял.

— Ами вие кой сте? — предпазливо запита Марк.

— Мьолер Шика от вестник „Мемфис Прес“, сигурно си го чел. Ти си Марк Суей, нали?

— Откъде знаете?

— Репортер съм. Това ми е работата — да знам. Как е брат ти?

— Великолепно. Защо питате?

— Подготвям статия за самоубийството и все стигам до теб. Ченгетата разправят, че знаеш много неща, но си траеш.

— Кога ще излезе във вестника?

— Не знам. Може би утре.

Марк усети как краката му се подкосяват и извърна глава.

— Няма да отговарям на никакви въпроси.

— Чудесно.

Внезапно вратата се отвори и в асансьора нахълта цяла тълпа. Марк изгуби репортера от поглед. След няколко секунди спряха на петия етаж и момчето се измъкна между двама доктори. После бързо изтича до стълбището и се качи на шестия.

Репортерът бе изчезнал. Марк седна на пустото стълбище и заплака.

Точно в три, както бе уговорено, Фолтриг, Мактюн и Труман влязоха в малката изящно обзаведена приемна на адвокатката Реджи Лав. Клинт ги покани да седнат и предложи чай или кафе, но тримата любезно отказаха. Фолтриг с достойнство уведоми секретаря, че има насреща си не друг, а самия федерален прокурор на Южна Луизиана, който, след като се е явил тук, няма никакво намерение да чака. И сгреши.