Джон Гришам - Клиентът

Както винаги, Финк и Бокс енергично драскаха в бележниците си, опитвайки се да запишат всяка дума, сякаш по-късно Фолтриг щеше да ги подложи на кръстосан разпит. Орд слушаше с половин ухо и си мислеше за купищата непрегледани документи, които се трупаха по бюрото. От минута на минута досадникът Фолтриг му ставаше все по-неприятен. В края на краищата бяха от един ранг и неговото време струваше също тъй скъпо.

— А като адвокат какво представлява? — запита Рой.

Адска злоба, отвърна наум Мактюн. Хитра като лисица, помисли си Труман. И умее да си служи с електроника.

— Работи до изнемогване и печели малко, но смятам, че парите не са важни за Реджи.

— Откъде пък го е измислила това име? — запита Фолтриг с искрено недоумение.

Може да е съкращение от Реджайна, помисли си Орд.

Шарпински отвори уста да отговори, сетне се поколеба.

— За да разкажа всичко, което знам за нея, ще са нужни часове, а и не ми се иска. Всъщност не е толкова важно, нали?

— Може би — излая Бокс.

Шарпински се озърна сърдито към него, после погледна Орд.

— Когато влезе в университета, тя се опита да изтрие значителна част от своето минало, особено тежките години. Възстанови си моминската фамилия Лав. Реджи сигурно е съкратено от Реджайна, но не съм я питал. Във всеки случай, стори го по законен път, със съдебни документи и прочие, тъй че поне на хартия вече няма и следа от предишната Реджайна Кардони. С никого от колегите не говореше за миналото си, но беше обект на доста клюки. Впрочем това изобщо не я вълнуваше.

— Не се ли е пропила отново?

Фолтриг търсеше мръсното бельо и това раздразни Шарпински. Колкото до Мактюн и Труман, те бяха убедени, че жената вече е абсолютна трезвеничка.

— Ще трябва сам да я питате, мистър Фолтриг.

— Често ли се срещате?

— Веднъж-дваж месечно. Понякога разговаряме по телефона.

— На колко години е? — запита Фолтриг с нескрито подозрение, сякаш бе убеден, че Шарпински и Реджи тайничко въртят любов.

— И за това ще трябва да я питате. Малко над петдесет, предполагам.

— Защо не й се обадите да я питате какво става? Нали ме разбирате, просто така, като стар приятел. Да видим дали ще спомене за Марк Суей.

Шарпински му метна поглед, от който би се вкиснало и току-що издоено мляко. После се озърна към прекия си началник Орд, сякаш искаше да запита: „Тоя тук луд ли е?“ Орд сви рамене и се зае да зарежда машинката за телбод.

— Защото тя не е глупава, мистър Фолтриг. Даже е доста хитра и ако се обадя, веднага ще разбере защо.

— Може и да сте прав.

— Прав съм.

— Ако намерите свободно време, бих искал в три часа да ни придружите на срещата в нейната кантора.

Шарпински потърси с поглед съвет от шефа си. Орд беше се отдал всецяло на работата с машинката.

— Няма да мога. Много съм зает. Друго имате ли?

— Не — изведнъж се обади Орд. — Можеш да си вървиш. Благодаря, Дейвид.

Шарпински побърза да излезе.

— Наистина щеше да ми трябва — обърна се Фолтриг към Орд.

— Той каза, че е зает, Рой. Моите момчета работят, не си поплюват — заяви Орд, гледайки втренчено Бокс и Финк.

На вратата се почука и една секретарка донесе факс за Фолтриг, който се зае да го чете заедно с Бокс.

— От моята служба е — обясни той самодоволно на Орд, сякаш никой друг в цялата страна не разполагаше с подобна техника.

Когато дочете текста, Фолтриг вдигна глава.

— Да си чувал за някой си Уилис Аичърч?

— Да. Известен адвокат от Чикаго, работи главно за мафията. Какво е направил пак?

— Тук пише, че преди малко е организирал шумна пресконференция в Ню Орлиънс, че бил нает от Мулдано, че щял да отложи делото, че клиентът му бил невинен и тъй нататък.

— Да, типично за Уилис Аичърч. Странно, че не си чувал за него.

— Никога не е бил в Ню Орлиънс — важно отвърна Фолтриг, като че помнеше всеки адвокат, който дръзне да стъпи на негова територия.

— Сега вече това дело се превръща в същински кошмар.

— Великолепно. Просто великолепно.

Щорите бяха спуснати и в стаята цареше полумрак. Даян дремеше, сгушена на леглото до Рики. След като цяла сутрин бе бръщолевил неясно, с което разбуди надеждите им, подир пладне той отново се бе свил в предишната поза — с колене плътно до брадичката и палец в устата. Наложи се пак да му сложат системите. Грийнуей категорично я уверяваше, че детето не страда. Но след като дълги часове го бе прегръщала, тя твърдо смяташе противното. Беше изтощена.

Марк седеше на походното легло, опрял гръб на стената под прозореца, и ги гледаше. Той също бе изтощен, но не можеше да заспи. В претоварения му мозък вихрено прелитаха спомени за отминалите събития и момчето се мъчеше да ги обмисли. Какво да предприеме тепърва? Можеше ли да вярва на Реджи? Беше гледал безброй предавания и филми, от които излизаше, че половината адвокати са свестни, а другите се оказват коварни змии. Кога трябваше да разкрие истината пред Даян и доктор Грийнуей? Щеше ли да помогне на Рики, ако им кажеше всичко? Тия въпроси не му даваха покой. Момчето седеше, слушаше тихите гласове на дежурните сестри в коридора и се питаше доколко да разкрие истината.