Джон Гришам - Клиентът

Мактюн кимна, но разбираше, че нещата не свършват дотук.

— Ако някой път ми потрябва ясен и точен отговор, надявам се да го получа, момчета. Хвана ли ви още веднъж в лъжа, ще си послужа с касетата.

— Това е шантаж — каза Труман.

— Съвършено вярно. Дайте ме под съд. — Тя стана и посегна към дръжката на вратата. — Ще ви чакам в три.

Мактюн я последва.

— Реджи… слушай, значи… има един, дето сигурно ще иска да дойде на разговора. Казва се Рой Фолтриг и е…

— Тук ли е мистър Фолтриг?

— Да. Пристигна снощи и сигурно ще държи да присъства на разговора в кантората.

— Гледай ти! Много съм поласкана. Поканете го, моля.

Сензационната статия върху цялата първа страница на „Мемфис Прес“ бе от край до край дело на Мьолер Шика, врял и кипял репортер, който вече трийсет години се занимаваше с престъпността и ченгетата в Мемфис. Всъщност името му беше Алфред, но никой не знаеше това. Още майка му го бе нарекла Шик, макар че сама не помнеше откъде й е хрумнал прякорът. И той си остана Шик за три поредни съпруги и стотина познати момичета. Не се обличаше кой знае колко добре, не беше завършил колеж, имаше нормално телосложение и скучна физиономия, караше форд мустанг и не можеше да задържи нито една свястна жена, тъй че никой нямаше представа защо го наричат Шик.

Престъпността бе станала смисъл на живота му. Той познаваше всички улични курви и пласьори на наркотици. Пиеше бира в кръчмите с полуголи сервитьорки и обменяше клюки с биячите. Водеше точна сметка за йерархията в рокерските орди, които снабдяваха града с въпросните пласьори, сервитьорки и биячи. Знаеше как да пресече здрав и читав най-злачните свърталища на Мемфис. Познаваше главатарите на уличните банди, както и бившите затворници, особено ония, които скоро пак щяха да хлътнат на топло. От един поглед към витрините на заложните къщи можеше да надуши кога се готви полицейска хайка. Разхвърляното му апартаментче в центъра би изглеждало съвсем скучно, ако стените не бяха отрупани с всевъзможни електронни устройства и радиостанции, настроени най-вече на полицейска вълна. В мустанга му имаше апаратура поне колкото за пет патрулни коли. Липсваше само радар — просто защото не му трябваше.

Мьолер Шика живееше предимно в сумрачните зони на Мемфис. Често се озоваваше на местопрестъплението преди ченгетата. В моргите, болниците и погребалните бюра се чувстваше като у дома си. Имаше хиляди познати и осведомители, които говореха с него откровено, защото можеха да му вярват. Кажеха ли, че трябва да си трае, всичко оставаше скрито-покрито. Или просто потъваше в общи приказки. Осведомителите знаеха, че никога няма да ги накисне. Тайната на подкупа беше свещена. Шика държеше на думата си, това и уличните банди го знаеха.

Освен това той беше на „ти“ буквално с всички градски полицаи, сред които мнозина почтително го наричаха Къртицата. Къртицата Мьолер бил еди-къде си. Къртицата Мьолер рекъл еди-какво си. Тъй като отдавна бе възприел първия прякор, новият изобщо не го смущаваше. Всъщност нищо не го смущаваше. Той пиеше кафе с полицаите в безбройните денонощни заведения из града. Гледаше ги как играят бейзбол, знаеше кога жените им искат развод и кога ги наказват дисциплинарно. Понякога киснеше денонощно в Централното управление и често се случваше, застъпвайки на смяна, полицаите да го питат какво става. Кого са застреляли? Къде са обрали банка? Пиян ли е бил шофьорът? Колко са убитите? Шика охотно споделяше каквото му бе известно. Помагаше им по всевъзможни начини. Често го споменаваха на лекции в Мемфиската полицейска академия.

Затова никой не се учуди, че Шика вися цяла сутрин из коридорите на Централното управление. Беше се обадил до Ню Орлиънс и знаеше най-главното. Знаеше, че Рой Фолтриг е пристигнал заедно с някакви агенти от ФБР, за да поеме случая. Това му се стори твърде интересно. Не беше обикновено самоубийство — прекалено много народ си правеше оглушки и отказваше да коментира. Имаше и някаква бележка, но всичките му въпроси за нея оставаха без отговор. Той отдавна се бе научил да чете по лицата на ченгетата. Знаеше за двете момчета, знаеше и че по-малкото е зле. Из управлението се шушукаше за някакви фасове и отпечатъци от пръсти.

В Сейнт Питър той слезе от асансьора на деветия етаж и умело заобиколи дежурната стая. Знаеше точно къде лежи Рики, но това беше психиатрично отделение, тъй че не биваше да разпитва направо. Не искаше да плаши когото и да било, особено пък някакво осемгодишно хлапе, изпаднало в тежък шок. Пусна две монети в автомата за напитки и разсеяно отпи глътка диетична кока-кола, сякаш цяла нощ бе висял из коридорите. Един санитар със синя престилка лениво буташе към асансьора количка с прибори за почистване. Беше около двайсет и пет годишен, дългокос и сигурно адски скучаеше.