Джон Гришам - Клиентът

Най-сетне доброто ченге Труман продължи разговора.

— Марк, боя се, че много гледаш телевизия.

— Искате да кажете, че за мен не важи Петата поправка на конституцията?

— Чакай, сега ще позная — изръмжа Мактюн. — Гледаш „Законът на Лос Анджелис“, нали?

— Всяка седмица.

— Така си и мислех. Хайде, казвай, ще отговаряш ли, или не? Щото, ако смяташ да си мълчиш, чака ни още работа.

— Каква например?

— Да идем в съда. Да поговорим със съдията. Той ще ти нареди да отговаряш. Между нас казано, може да стане много напечено.

Марк избута стола назад и се надигна.

— Трябва да ида до тоалетната.

— Ама разбира се, Марк — бързо отвърна Мактюн, изплашен, че може да са поболяли детето. Марк вече беше до вратата. — Мисля, че е в края на коридора. Не бързай, ще те почакаме.

Момчето излезе и затвори вратата.

В течение на седемнайсет минути двамата агенти бъбриха за това-онова и си играха с писалките. Не се тревожеха. Бяха опитни и познаваха номерата на занаята. Ситуацията изглеждаше съвсем банална. Хлапето щеше да проговори.

На вратата се почука.

— Влез — подвикна Мактюн.

Някаква симпатична дама на около петдесет години влезе и спокойно затвори вратата, сякаш се намираше в собствения си кабинет. Двамата тромаво се надигнаха тъкмо когато тя произнасяше:

— Не ставайте, господа.

— Имаме съвещание — сухо каза Труман.

— Сбъркали сте стаята — грубо добави Мактюн.

Тя остави куфарчето си на масата и им подаде по една визитка.

— Не вярвам да съм сбъркала. Името ми е Реджи Лав и съм адвокат на Марк Суей.

Двамата храбро посрещнаха удара. Мактюн съсредоточено четеше картичката, а Труман просто стоеше с провиснали ръце и се чудеше какво да каже.

— Кога ви нае? — запита Мактюн и смаяно се озърна към Труман.

— Това всъщност не е ваша работа, нали? И нека уточним, че не съм наемна ръка. Клиентите ме ангажират. Седнете.

Без да ги чака, тя изящно се настани на един стол и го придърпа към масата. Двамата неловко отстъпиха да седнат на почтително разстояние.

— Марк… такова… къде е той? — запита Труман.

— Някъде навън, решил е да се възползва от Петата поправка. Ще ми покажете ли документите си, моля?

Двамата мигновено посегнаха към свалените си сака и след трескаво ровене значките изникнаха едновременно. Тя ги взе една по една, огледа ги внимателно и записа нещо в бележника. Когато свърши, остави значките на масата и запита:

— Вярно ли е, че сте се опитали да разпитате детето в отсъствие на майка му?

— Не — каза Труман.

— Разбира се, че не — заяви Мактюн, сякаш дълбоко потресен от толкова обидно предположение.

— А то твърди, че било точно така.

— Объркало се е — обясни Мактюн. — Първо говорихме с доктор Грийнуей и той потвърди срещата, на която освен него трябваше да присъстват Марк и Даян Суей.

— Хлапето обаче пристигна само — бързо добави Труман, горящ от желание да изясни нещата. — Питахме го къде е майка му, а то каза, че още не можела да дойде. Решихме, че сигурно ще пристигне след малко, затова си побъбрихме.

— Да, докато чакахме мисис Суей и доктора — намеси се услужливо Мактюн. — А вие къде бяхте?

— Не задавайте излишни въпроси. Посъветвахте ли Марк да се обърне към адвокат?

Агентите врътнаха очи към тавана, после се спогледаха.

— Не стана дума за това — каза Труман и невинно вдигна рамене.

В отсъствие на хлапето бе по-лесно да лъжат. Какво толкова — някакъв си изплашен малчуган лесно може да се обърка, а те бяха агенти на ФБР, тъй че в крайна сметка жената щеше да им повярва.

Мактюн се изкашля и добави:

— И… да, сещаш ли се, Лари, но някое време момчето спомена, или май аз споменах „Законът на Лос Анджелис“ и после Марк рече, че може да му трябва адвокат, но то беше на шега и така си го приехме. Нали, Лари?

Лари веднага си спомни.

— Ами да, точно така, стана дума за това. На майтап обаче.

— Сигурни ли сте? — запита Реджи.

— Естествено — възмути се Труман. Мактюн навъсено кимна в подкрепа на своя партньор.

— А не ви ли запита направо дали ще му трябва адвокат?

Двамата тръснаха глави, сякаш отчаяно ровеха в паметта си.

— Не си спомням такова нещо — каза Мактюн. — Момчето е малко и сигурно бърка от страх.

— Съобщихте ли му какви права има?

Труман изведнъж се усмихна самоуверено.

— Разбира се, че не. Момчето не е заподозряно в нищо. Просто искаме да му зададем няколко въпроса.

— И не сте правили опит да го разпитате без съгласието на майка му?