Джон Гришам - Клиентът

— Няма нищо, миличко. Няма нищо. Мама е тук.

Марк бавно пристъпи към леглото, за да вижда по-добре. Даян го стрелна с поглед и се усмихна смутено, после затвори очи и продължи да шепне на Рики.

След няколко безкрайни минути Рики се огледа, като че разпозна майка си и утихна. Тя го целуна десетина пъти по челото. Сестрата се усмихна, погали детето по рамото и също захвана да гука.

Грийнуей погледна Марк и кимна към вратата. Момчето го последва навън, в тихия коридор. Двамата обърнаха гръб на дежурната стая и се упътиха към другия край.

— Свести се преди около два часа — обясни лекарят. — Изглежда, че бавно ще му мине.

— Каза ли вече нещо?

— Какво по-точно?

— Е, знаете — за онова, дето стана вчера.

— Не. Доста мънка и пъшка, което е добър знак, но засега не казва нищо свързано.

В известен смисъл новината беше добра. А отсега нататък Марк трябваше за всеки случай да стои неотлъчно в стаята.

— Значи ще оздравее?

— Не съм казал такова нещо — отвърна Грийнуей. Някой бе оставил в средата на коридора количка с куп пълни подноси и двамата я заобиколиха. — Мисля, че всичко ще мине, но може да стане малко по-бавно.

Настъпи дълго мълчание и Марк тревожно се запита дали Грийнуей не чака да чуе нещо от него.

— Храбра ли е майка ти?

— Според мен доста. Много сме препатили заедно, та знам.

— Къде са ви роднините? Ще й трябва помощ.

— Нямаме роднини. Мама има една сестра в Тексас, ама нещо не се погаждат. Пък и тя си има неприятности.

— А дядовци, баби?

— Същата работа. Бившият ми баща не си знае родителите. Сигурно са го метнали на някое бунище, щом са видели каква стока е. Таткото на мама е починал отдавна, а майка й живее в Тексас. Вечно боледува.

— Жалко.

Стигнаха края на коридора и се загледаха през мръсните стъкла към центъра на Мемфис. Някъде там стърчеше и сградата „Стерик“.

— От ФБР ми досаждат — каза Грийнуей.

Значи сме си лика-прилика, помисли Марк.

— Къде са сега?

— В номер двайсет и осем. Това е малка заседателна зала на втория етаж. Рядко я използваме. Казаха, че ще чакат да се явя с теб и майка ти точно в дванайсет и май говореха съвсем сериозно. — Грийнуей погледна часовника си и тръгна обратно към стаята. — Много са разтревожени.

— Готов съм — заяви Марк, но въпреки усилията гласът му не звучеше особено храбро.

Грийнуей го погледна с изненада.

— Как така?

— Наех си адвокатка — гордо съобщи момчето.

— Кога?

— Тая сутрин. Сега чака отсреща.

Грийнуей се озърна, но завоят на коридора закриваше дежурната стая.

— Значи адвокатката ти е тук? — смаяно запита той.

— Аха.

— Как я намери?

— Дълго е за разправяне. Платих си обаче сам.

Грийнуей се замисли, крачейки бавно напред.

— Добре де, каквото и да става, майка ти в никакъв случай не бива да напуска Рики. А и аз трябва да се навъртам.

— Няма проблеми. Двамата с адвокатката ще се справим.

Спряха пред стаята на Рики и Грийнуей се поколеба, преди да отвори вратата.

— Мога да отбия топката до утре. Ако искам, мога даже да ги изритам от болницата.

Опитваше се да говори убедително, но Марк разбираше, че това е само поза.

— Не, благодаря. Все едно, няма да си отидат. Вие наглеждайте Рики и мама, а ние с адвокатката ще се погрижим за ФБР.

Реджи бе открила празна стая на осмия етаж и двамата изтичаха по стълбите нататък. Закъсняваха вече с десет минути. Щом влязоха, тя бързо затвори вратата и нареди:

— Вдигни си ризата.

Момчето се вкамени и я изгледа недоверчиво.

— Вдигни си ризата! — повтори тя и Марк се зае да измъква от панталоните си края на торбестата фланела с емблемата на „Мемфиските тигри“.

В това време Реджи извади от куфарчето малък черен диктофон, найлонова лента и текстилни лепенки. Внимателно огледа машинката, после натисна бутоните. Марк наблюдаваше с жив интерес. Личеше, че не й е за пръв път. Тя притисна диктофона към корема му и каза:

— Дръж го чака.

След това прокара найлоновата лента през скобата на диктофона, върза краищата зад кръста му и сръчно намести лепенките.

— А сега дишай дълбоко.

Марк послушно пое дъх и затъкна обратно фланелата. Реджи отстъпи назад, за да огледа корема му.

— Идеално.

— Ами ако ме претършуват?

— Няма. Хайде да вървим.

Тя грабна куфарчето и двамата изскочиха в коридора.

— Откъде знаеш, че няма да ме претърсят? — тревожно запита Марк. За да не изостане, трябваше да подтичва.

Една сестра ги изгледа подозрително.