Джон Гришам - Клиентът

— Защото са дошли да разговарят, не да те арестуват. Не си блъскай главата, просто ми вярвай.

— Вярвам ти, но ще пукна от страх.

— Ще се справиш отлично, Марк. Само помни каквото ти казах.

— Сигурна ли си, че няма да забележат тая работа?

— Сто на сто.

Реджи блъсна една врата и след миг двамата вече слизаха по зелените бетонни стъпала. Марк продължаваше да подтичва подир нея.

— Ами ако детекторът се разписука и ония от страх извадят пищовите? Какво ще правя тогава?

— Няма никакъв детектор. — Тя сграбчи момчето за ръката и го повлече надолу. — Освен това полицаите не стрелят по деца.

— Да, ама в един филм стреляха.

Вторият етаж на Сейнт Питър беше построен много години преди деветия. Тук стените бяха сиви, подовете мръсни, а по тесните проходи гъмжеше тревожна тълпа от забързани сестри, лекари, техници, санитари с носилки, пациенти в инвалидни колички и замаяни от безсъние роднини, които крачеха безцелно напред-назад. Из този отчайващ лабиринт коридорите изникваха от всички страни, сливаха се за малко и пак изчезваха нанякъде. Реджи трябваше на три пъти да пита за зала двайсет и четири, докато най-сетне една сестра ги упъти с жест и няколко думи в движение. Попаднаха в занемарен коридор с протрити пътеки и слабо осветление. Шестата врата отдясно беше тази, която търсеха. Евтина шперплатова врата, без прозорче.

— Страх ме е, Реджи — промърмори Марк, гледайки натам.

Тя здраво стисна ръката му. Видът й не издаваше нервност. Лицето й беше спокойно, а гласът — все тъй сърдечен и успокояващ.

— Прави каквото ти казах, Марк. Знам си работата.

Отдръпнаха се малко по-назад и Реджи отвори друга паянтова врата. Оказа се изоставена стая за почивка, превърната в склад за вехтории.

— Ще те чакам тук. А сега бягай да почукаш.

— Страх ме е.

Реджи внимателно опипа диктофона, откри бутона и го натисна.

— Бягай — повтори тя и посочи към коридора.

Марк дълбоко въздъхна и почука. Чу как отвътре се размърдаха столове.

— Влез — подвикна някой и гласът не звучеше твърде любезно. Момчето бавно отвори вратата, влезе и я затвори зад гърба си. Стаята беше тясна и дълга, също като дългата маса в средата. Нямаше прозорци. Двамата мъже до отсрещния край на масата не се усмихваха. Приличаха на близнаци — бели ризи, вратовръзки на червени и сини райета, тъмни панталони, късо подстригана коса.

— Ти сигурно си Марк — рече единият, докато другият гледаше към вратата.

Марк кимна, защото бе останал без глас.

— Къде е майка ти?

— А… вие кой сте? — успя да избъбри момчето.

— Джейсън Мактюн от мемфиския клон на ФБР — представи се човекът отдясно. После протегна ръка и Марк я стисна с омекнали пръсти. — Радвам се да те видя, Марк.

— Да, много ми е приятно.

— А аз съм Лари Труман — каза другият. — От клона в Ню Орлиънс.

Марк протегна и на него трепереща длан. Агентите се спогледаха нервно и за миг настана неловко мълчание. Труман се окопити пръв и посочи един стол.

— Седни, Марк.

Мактюн кимна и почти успя да се усмихне. Марк седна предпазливо, обзет от ужас при мисълта, че лепенките няма да издържат и проклетата машинка ще се изръси на пода. После тия типове чевръсто щяха да му нахлузят белезници, да го метнат в колата и вече никога нямаше да види майка си. Дали тогава Реджи щеше да го спаси?

Двамата агенти преместиха столовете си по-наблизо. Едновременно извадиха бележници и ги метнаха върху масата на сантиметри от него. Дишаха право в лицето му и Марк предположи, че това влиза в играта. От тая мисъл едва не се усмихна. Тяхна си работа, щом бяха решили да седнат толкова близо. Тъкмо касетофонът щеше да ги запише по-добре. Гласовете нямаше да се губят.

— Ние… ние всъщност очаквахме да дойдат майка ти и доктор Грийнуей — каза Труман, като се озърна към Мактюн.

— Те са при брат ми.

— Как е той? — мрачно запита Мактюн.

— Не е много добре. В момента мама не бива да напуска стаята.

— Очаквахме я да дойде — повтори Труман и погледна Мактюн, сякаш се чудеше какво да нрави сега.

— Е, значи ще я почакаме ден-два, докато се освободи — предложи Марк.

— Не, Марк, трябва да поговорим незабавно.

— Ами да я повикам тогава.

Труман извади писалка от джобчето на ризата си и се усмихна.

— Не, Марк, дай първо да си кажем няколко приказки. Между нас, тримата. Страх ли те е?

— Мъничко. Какво искате?

Все още се чувстваше вцепенен от страх, но вече дишаше малко по-спокойно. Наистина нямаше никакъв детектор.