Джон Гришам - Клиентът

Шика пристъпи до асансьора и когато вратата се отвори, бързо последва санитаря. Над джобчето на престилката беше избродирано името Фред. Освен тях в кабината нямаше никой.

— На деветия етаж ли работите? — запита Шика разсеяно, но с усмивка.

— Аха — отвърна Фред, без да го поглежда.

— Аз съм Мьолер Шика от „Мемфис Прес“ и се каня да пиша за Рики Суей от стая 943. Нали знаете, самоубийството и тъй нататък.

Още в началото на кариерата си бе разбрал, че най-разумното е веднага да се представиш.

Фред изведнъж се оживи. Надигна глава и многозначително изгледа Шика, сякаш искаше да каже: „Да бе, знам сума ти нещо, ама думица няма да обеля.“ Върху количката между двамата стърчаха двайсетина бутилки с всевъзможни перилни препарати, а отдолу имаше кофа с мръсни парцали и гъби. Фред чистеше тоалетните, но сега изведнъж се превръщаше в носител на ценна информация.

— Знам — важно изрече той.

— Видяхте ли хлапето? — небрежно запита Шика, следейки как се сменят светещите цифри над вратата.

— Аха, сега излизам оттам.

— Чух, че било в тежък шок.

— Де да знам — самодоволно заяви Фред, като че от тайната зависеха съдбините на света.

Но личеше, че му се говори — нещо, което винаги бе учудвало Шика. Вземи когото си щеш, кажи му, че си репортер, и в деветдесет на сто от случаите човекът се чувства длъжен да проговори. Какво ти длъжен, просто гори от желание да се разприказва. Готов е да сподели и най-съкровените си тайни.

— Горкото хлапе — промърмори Шика с наведена глава, сякаш не се интересуваше кой знае колко от Рики.

Той помълча няколко секунди и това вече бе прекалено за Фред. Какъв беше тоя репортер? Къде му бяха въпросите? Ами че той, Фред, познаваше хлапето, току-що бе излязъл от стаята, дори бе приказвал с майка му. Не беше кой да е, а важна фигура в цялото събитие.

— Аха, много е зле — съобщи Фред също с наведена глава.

— Още ли е в безсъзнание?

— Свестява се от време на време. Май няма да се оправи скоро.

— Да, и аз така чух.

Асансьорът спря на петия етаж, но количката на Фред преграждаше пътя и никой не влезе. Вратата се затвори.

— Такова дете трудно се лекува — обясни Шика. — Колко съм ги виждал… Зърне нещо за секунда, после изпадне в шок и с месеци не могат да го свестят. Докторите се чудят какво да правят. Тъжна работа. Това хлапе обаче сигурно не е чак толкова зле.

— Абе, знам ли… Доктор Грийнуей мисли, че след ден-два ще се опомни. После може да му трябва терапия, но ще оздравее. То и аз съм ги виждал всякакви. По едно време мислех да уча медицина.

— Ами ченгетата навъртат ли се?

Фред се озърна стреснато, сякаш очакваше да види микрофони по стените.

— Аха, ония от ФБР са тук по цял ден. Семейството вече е наело адвокат.

— Ами!

— Да бе, ченгетата яко са се заели със случая и разпитват брата на хлапето. Замесен е и някакъв адвокат.

Асансьорът сиря на втория етаж и Фред хвана здраво количката.

— Кой е адвокатът? — запита Шика.

Вратата се отвори и Фред избута количката навън.

— Някой си Реджи. Още не съм го виждал.

— Благодаря — каза Шика.

Фред изчезна и асансьорът бързо се напълни. Шика пое към деветия етаж да търси нова жертва.

До пладне почитаемият Рой Фолтриг и неотлъчните Уоли Бокс и Томас Финк се бяха превърнали в истинска напаст за канцеларията на прокурора на Западен Тенеси.

Джордж Орд командваше тук вече осма година и нямаше никакво желание да търпи прищевките на Рой Фолтриг. Не го бе канил да идва в Мемфис. Досега бяха се срещали по разни конференции и семинари, където разнокалибрени прокурори обсъждат как да опазят горкото американско правителство. Обикновено Фолтриг взимаше думата и проглушаваше ушите на всички със своите мнения, стратегии и велики подвизи.

Когато Мактюн и Труман пристигнаха от болницата с печалната вест за току-що наетата адвокатка на Марк, Фолтриг пак отмъкна Бокс и Финк в кабинета на Орд, за да обсъдят последните събития. Орд седеше в грамадното кожено кресло зад масивното си бюро и слушаше как Фолтриг разпитва агентите, изстрелвайки от време на време по някоя заповед към Бокс.

— Какво знаеш за тая адвокатка? — обърна се той към Орд.

— Изобщо не съм я чувал.

— Все някой от твоите хора трябва да е имал работа с нея — заяви Фолтриг.

Говореше тъй, сякаш се обзалагаше, че никой не може да й хване дирите. Орд излезе и поговори с един от помощниците си. Разследването започна.

Труман и Мактюн кротко седяха в ъгъла на кабинета. Бяха решили засега да не споменават за диктофона. По-добре друг път. А още по-добре — никога.