Джон Гришам - Клиентът

— Как ще го лекувате? — запита Даян.

— Ще се помъчим да му внушим, че е в безопасност. Вие трябва да стоите тук непрекъснато. Казахте да не чакаме помощ от бащата…

— Да не е припарил до Рики — мрачно се обади Марк. Даян кимна.

— Ясно. Доколкото разбрах, нямате и роднини наблизо.

— Така е.

— Добре. За Рики е изключително важно през следващите няколко дни да стоите колкото се може повече в тази стая. Той трябва да се чувства под закрила. Ще се нуждае от вашата морална и физическа подкрепа. Необходимо е Марк и Рики да разговарят за самоубийството. Да споделят и сравняват своите преживявания.

— Според вас кога ще може да се прибере у дома? — запита Даян.

— Не знам, но ще гледаме да го изпишем час по-скоро. Сега му е потребна сигурността на познатата детска спалня. Може би ще го пуснем след седмица. Зависи как ще реагира.

Даян подви крака.

— Аз… ъъъ… трябва да ходя на работа. Не знам какво да правя.

— Ще помоля управата утре сутрин да се свърже с вашия работодател.

— Моят работодател си е чист кръвопиец. Няма нищо общо с чистичките благовъзпитани директори, дето винаги се усмихват и гледат да ти помогнат. Не очаквайте да прати цветя. Боя се, че просто няма да ми влезе в положението.

— Ще направя каквото мога.

— Ами училището? — обади се Марк.

— Майка ти ми каза името на директора. Утре сутрин ще му се обадя да предупреди учителите.

Даян отново разтриваше слепоочията си. На вратата се почука и без да чака отговор, в стаята пак влезе сестра, само че този път не беше хубавицата. Тя подаде на Даян две хапчета и чаша вода.

— Успокоително — обясни Грийнуей. — Ще ви помогне да заспите. Ако не свърши работа, обадете се на дежурната сестра да донесе нещо по-силно.

Когато сестрата излезе, Грийнуей стана и опипа челцето на Рики.

— Е, до утре. Опитайте се да подремнете.

Той се усмихна за пръв път, после излезе и затвори вратата.

Останаха сами — малкото семейство Суей, или поточно останките от него. Марк седна до майка си и опря буза на рамото й. Двамата мълчаливо се вгледаха в русата главица върху голямата възглавница само на два метра от тях.

Даян потупа сина си по рамото.

— Ще се оправим, Марк. И по-лошо сме виждали.

Тя го прегърна буйно и Марк затвори очи.

— Извинявай, мамо. — Изпод клепачите му напираха сълзи и беше готов да се разплаче. — Извинявай за всичко.

Тя продължаваше безмълвно да го държи в обятията си. Марк тихичко се разхълца, притиснал лице към гърдите й.

Както го бе прегърнала, Даян се отпусна назад и двамата се сгушиха един до друг върху евтиния дунапренов дюшек. Леглото на Рики беше с две педи по-високо. Лежаха точно под прозореца. В стаята цареше полумрак. Марк спря да плаче. И без това не обичаше да реве.

Хапчетата започваха да действат и Даян се почувства изтощена. Девет часа бе подреждала лампи в кашони, после още пет часа суматоха, а сега и успокоително. След минутка щеше да заспи като труп.

— Дали ще те уволнят, мамо? — запита Марк. Семейният бюджет беше и негова грижа.

— Не ми се вярва. Утре ще му мислим.

— Трябва да поговорим, мамо.

— Знам. Дай обаче да отложим за сутринта.

— Защо не сега?

Тя отпусна прегръдката и задиша равномерно със затворени очи.

— Много съм уморена и ми се спи, Марк. Обещавам, че утре сутрин ще поговорим надълго и нашироко. Имаш да ми разясниш някои работи, нали? Сега бягай да си измиеш зъбите и се опитай да подремнеш.

Изведнъж и Марк се почувства изтощен. Някакво желязо се врязваше в гърба му през тънкия дюшек, затова той се измести към стената и придърпа чаршафа по-нагоре. Майка му го погали по ръката. Стената беше само на педя от очите му. Марк се вгледа в нея и реши, че не може да спи така цяла седмица.

Майка му дишаше дълбоко и не помръдваше. Марк си помисли за Роуми. Къде ли беше сега? Къде се намираше дребното шишкаво тяло с плешива глава? Спомни си как потта избиваше през лъскавата кожа по темето му и течеше на всички страни, попивайки във веждите и яката. Дори ушите му бяха мокри. Кой щеше да прибере колата? Кой щеше да я чисти и да бърше кървавите петна? Кой щеше да вземе пистолета? Едва сега Марк осъзна, че ушите му вече не звънтят от изстрела в колата. Дали Харди още висеше навън, опитвайки да дремне на креслото в чакалнята? Щяха ли да се върнат утре ченгетата с нови въпроси? Ами ако се сетеха да запитат за маркуча? Ами ако се сетеха за още хиляди неща?

Дрямката отлетя и Марк се втренчи в стената. През щорите прозираше светлина от улицата. Успокоителното навярно беше добро, защото майка му дишаше дълбоко и равномерно. Рики не бе помръднал нито веднъж. Марк зарея поглед към слабата крушка на лампата върху масичката и се замисли за Харди и другите полицаи. Дебнеха ли го? Беше ли под наблюдение, както става по телевизията? Едва ли.