Джон Гришам - Клиентът

Ами ако докторите, или — пази Боже — ченгетата се докопаха до него по-напред и Рики им разправеше цялата история, та да разберат, че Марк лъже? Какво ли щяха да му сторят тогава? Е, може би пък нямаше да повярват на Рики. Щом като хлапето беше изключило и напуснало света за известно време, ония сигурно щяха по-охотно да повярват на Марк. Така или иначе, не смееше много да мисли по въпроса — едно евентуално противоречие в разказите им би било просто ужасяващо.

Поразително е как бързо растат лъжите. Почваш с нещо дребничко, което изглежда лесно за прикриване, сетне се оказваш на тясно и отново послъгваш. След това пак. Отначало хората вярват на лъжите ти и се съобразяват с тях, а ти съжаляваш, че не си казал просто истината. Съзнаваше, че е могъл да признае всичко пред майка си и полицаите. Можеше да опише до най-малка подробност какво точно е видял Рики и тайната пак щеше да си остане тайна, защото брат му не знаеше нищичко.

Но събитията се развиваха толкова бързо, че не му оставаше време да планира. Искаше да привика майка си в някоя стая и при затворени врати да изплюе камъчето, да сложи край на лъжите, преди да е станало по-зле. Ако не побързаше да стори нещо, можеше да попадне в затвора, а Рики щеше да иде в детска лудница.

Харди домъкна поднос, отрупан с пържени картофки и сандвичи — два за него и един за Марк. Грижливо подреди храната върху масата и отиде да върне подноса.

Марк неохотно захапа едно картофче. Харди се зае с първия сандвич.

— Та какво казваш те е разкрасило така? — заинтересува се Харди с пълна уста.

Марк разтърка насиненото място и чак сега си спомни, че е пострадал в премеждието.

— А, нищо. Малко се поступах в училище.

— С кое момче?

Дявол да го вземе! Тия ченгета явно не знаеха що е милост. И пак трябваше да прикрива лъжата с лъжа. А вече му беше писнало.

— Не го познавате — отвърна Марк и заръфа сандвича.

— Може би ще трябва да поговоря с него.

— Защо?

— Имахте ли си неприятности заради боя? Искам да кажа, дали случайно учителят не ви е пратил при директора или нещо подобно?

— Не, всичко стана след последния час.

— Не каза ли, че сте се били в училището?

— Ами то оттам се започна, нали разбирате. С онова момче се спречкахме на обяд и се разбрахме да уредим работата след последния час.

Харди шумно засмука от чашата си млечен шейк през тясната сламка. Преглътна накриво, изкашля се и запита:

— Как се казва момчето?

— Защо ви интересува?

Ядосан от този въпрос, Харди престана да дъвче. Марк не смееше да го погледне в очите, затова сведе глава над чинията и се вторачи в размазания кетчуп.

— Аз съм полицай, момченце. Това ми е работата — да разпитвам.

— Длъжен ли съм да отговарям?

— Естествено, че си длъжен. Разбира се, освен ако криеш нещо и не смееш да го кажеш. Което ще значи, че трябва да се свържа с майка ти и навярно да ви отведа в участъка за разпит.

— Защо пък разпит? Какво точно ви интересува?

— С кое момче си се бил днес.

За да спечели време, Марк унило загриза крайчето на един дълъг картоф. Харди се зае с втория сандвич. Ъгълчето на устните му беше зацапано с майонеза.

— Не искам да си изпати заради мен — каза Марк.

— Няма да си изпати.

— Тогава защо ви трябва името му?

— Просто искам да знам. Нали това ми е работата.

— Мислите, че лъжа, нали? — запита Марк и жално се вгледа в масивното лице на полицая.

Яките челюсти спряха да дъвчат.

— Не знам, момче. Разказът ти е пълен с пропуски.

Марк направи още по-жална физиономия.

— Не мога всичко да помня. Стана толкова бързо. Искате от мен да ви разправя всяка подробност, а пък аз нямам толкова памет.

Харди натъпка в устата си цяла шепа картофи.

— Хайде, яж. Трябва да се връщаме.

— Благодаря за вечерята.

Рики лежеше в самостоятелна стая на деветия етаж. Тук беше много по-спокойно и голяма табела край асансьора уведомяваше посетителите, че се намират в ПСИХИАТРИЧНО ОТДЕЛЕНИЕ. Светлините бяха по-меки, гласовете по-тихи, движението по-бавно. Край асансьора имаше дежурна стая и сестрите проверяваха всеки новодошъл. Един пазач си шушукаше с тях, без да изпуска от поглед и двата коридора. Малко по-настрани имаше тясна сумрачна чакалня с телевизор, списания, евтини библии и автомати за безалкохолни напитки.

Марк и Харди бяха сами в чакалнята. Марк пиеше вече трета кутийка спрайт и гледаше по кабелната телевизия повторение на „Хил Стрийт“, а Харди дремеше неспокойно върху отвратително тясното канапе. Наближаваше девет. Преди половин час Даян бе отвела Марк да надникне за мъничко в стаята. Под завивките Рики изглеждаше съвсем дребен. Даян обясни, че е на системи, защото не иска да се храни. После обеща, че Рики ще оздравее, но Марк забеляза страха в очите й. Доктор Грийнуей щял да дойде след малко и искал да поговори с Марк.