Джон Гришам - Клиентът

От друга страна, трябваше да открие проклетия труп на Бойд Бойет, иначе можеше и да няма нито присъда, нито снимки на първа страница, интервюта по Си Ен Ен и стремителен възход към Капитолийския хълм. Бе успял да убеди околните, че присъдата е възможна и без труп. По принцип имаше право, но не му се искаше да рискува. Трябваше да намери трупа на всяка цена.

Финк се завъртя към агент Труман.

— Знаеш ли, според нас Клифърд е разбрал къде се намира трупът.

Труман явно не знаеше.

— Защо смятате така?

Финк остави четивото си на креслото.

— Двамата с Роуми сме стари познати. Преди двайсетина години заедно учихме право в Тулейн. Още тогава му хлопаше дъската, но иначе беше голям мозък. Преди около седмица ми позвъни у дома и каза, че иска да поговорим за делото Мулдано. Беше пиян, езикът му се заплиташе и личеше, че не е на себе си. Разправяше, че няма да се справи, което ме изненада, защото знаех колко обича шумните процеси. Разговаряхме цял час. Той пелтечеше, изпускаше нишката…

— Даже се разплакал — вметна Фолтриг.

— Да, по някое време заплака като дете. Отначало се изненадах, но всъщност Джероум Клифърд вече с нищо не може да ме учуди, нали разбираш. Дори със самоубийство. Накрая той прекрати разговора. А на следващата сутрин ми позвъни в кантората около девет часа, изплашен до смърт, че може предната вечер да е издрънкал нещо. Беше изпаднал в паника, през цялото време намекваше, че може би знае къде се намира трупът, и се опитваше да разбере дали не се е изтървал в снощното пиянско бръщолевене. Благодарих му два-три пъти и го усетих, че се поти отсреща. През деня той ме потърси още два пъти в кантората, а вечерта позвъни у дома пиян-залян. Беше почти комично, реших обаче, че мога да го разигравам, докато наистина изпусне нещо. Казах му, че е трябвало да споделя с Рой, а Рой е съобщил на ФБР и сега агентите са го взели на мушка.

— Това съвсем го побъркало — услужливо добави Фолтриг.

— Да, разпсува се като луд, но на другия ден цъфна в кантората. Обядвахме заедно и открих, че от нерви е станал на парцал. Не му стискаше да запита направо дали знаем за трупа, а аз го оставих да се пече на бавен огън. Рекох, че непременно ще открием трупа навреме за процеса, и още веднъж му благодарих. Човекът се скапваше пред очите ми. Личеше, че нито е спал, нито се е къпал. Очите му бяха подпухнали и зачервени. Натряска се и взе да ме обвинява, че съм бил мошеник с гадно и неетично поведение. Луд скандал. Платих сметката и си тръгнах, а вечерта той ми позвъни у дома. За мое учудване беше трезвен. Извини се. Няма нищо, рекох. Обясних му, че Рой сериозно се кани да повдигне срещу него обвинение за укриване на сведения и това го вбеси. Той заяви, че нищо не можем да докажем. Може би, рекох аз, но все едно — предстои му обвинение, арест, съд и няма как да води делото на Бари. Вместо отговор той ми крещя петнайсет минути по телефона и тръшна слушалката. Това беше последният ни разговор.

— Човекът знае, или по-точно — знаеше, къде е скрил трупа Мулдано — твърдо приключи Фолтриг.

— Защо не сте ни съобщили? — запита Труман.

— Канехме се да го сторим. Всъщност днес следобед двамата с Томас разговаряхме по въпроса малко преди да ни се обадите — заяви Фолтриг с дълбоко безразличие, сякаш Труман изобщо не биваше да задава подобни въпроси.

Труман се озърна към Шърф, който бе впил поглед в бележника си и рисуваше пистолетчета.

Фолтриг допи доматения сок и метна кутията в кошчето за боклук. После преметна крак върху крак.

— Вашите хора трябва да проследят маршрута на Клифърд от Ню Орлиънс до Мемфис. Какъв път е избрал? Наминал ли е при някой приятел? Спирал ли е някъде? С кого се е срещал в Мемфис? Все трябва да е разговарял с някого след напускането на Ню Орлиънс, преди да се самоубие. Не мислиш ли?

Труман кимна.

— Пътят е дълъг. Сигурен съм, че някъде е трябвало да спре.

— Знаел е къде се намира трупът и явно се е готвел за самоубийство. Има известна надежда да е казал някому, не мислиш ли?

— Може би.

— Поразсъждавай малко, Лари. Да речем, че ти си на негово място, опазил те Бог. И водиш делото на престъпник, който е убил американски сенатор. Да допуснем, че убиецът споделя с теб, своя адвокат, къде е скрил трупа. Тъй че двама и само двама души на целия бял свят знаят тайната. А ти, адвокатът, решаваш да теглиш чертата и да сложиш край на живота си. Грижливо подготвяш всичко. Знаеш, че ще умреш, нали така? Купуваш хапчета, уиски, пистолет, маркуч и избягваш на пет часа път от къщи, за да се самоубиеш. Е, няма ли да споделиш с някого своята малка тайна?