Джон Гришам - Клиентът

— Каза ли вече нещо? — запита Марк, като се взираше в тръбичките на системата.

— Не, нито дума.

После тя го поведе за ръка по тъмния коридор към чакалнята. През тия кратки моменти Марк поне на пет пъти бе готов да изплюе камъчето. Докато минаваха край една празна стая, той се запита дали да не я дръпне вътре и да се изповяда. Но не го стори. По-късно, упорито си повтаряше той, ще й каже по-късно.

Харди бе престанал да задава въпроси. Дежурството му свършваше в десет и явно бе загубил всякакъв интерес към Марк, Рики и болницата. Предпочиташе да кръстосва улиците.

Една красива сестра с къса поличка мина край асансьора и махна на Марк да я последва. Той скочи от креслото, продължавайки, да стиска тенекиената кутийка спрайт. Сестрата го хвана за ръка и в допира имаше нещо вълнуващо. Ноктите й бяха дълги и червени. Имаше гладка загоряла кожа. Беше млада, руса и се усмихваше пленително. Казваше се Карен и стискаше ръката на момчето малко по-силно, отколкото трябваше. Марк усети как сърцето му се разтуптя.

— Доктор Грийнуей иска да поговори с теб — обясни сестрата в движение, като се привеждаше леко към него.

Около нея се носеше едва доловим аромат на парфюм и Марк не помнеше някога да е усещал по-вълшебен мирис.

Когато стигнаха до стая 943, където лежеше Рики, Карен пусна ръката му. Вратата беше затворена и тя почука, преди да отвори. Марк бавно влезе, а Карен го потупа по рамото. Той извърна глава, за да я изпроводи с поглед през открехнатата врата.

Сега доктор Грийнуей се бе преоблякъл с риза, вратовръзка и бяла престилка. На джобчето отляво висеше пропуск със снимка. Беше мършав чернобрад мъж с кръгли очила и изглеждаше прекалено млад за тази работа.

— Влез, Марк — каза лекарят, макар че Марк вече бе влязъл и стоеше пред леглото на Рики. После посочи пластмасовия стол до походното легло край прозореца. — Сядай тук.

Говореше тихо, почти шепнешком. Даян седеше с подвити крака на леглото. Обувките й бяха на пода. Беше облечена с джинси и пуловер и не откъсваше очи от Рики, който лежеше под завивките, а от ръката му стърчеше пластмасова тръбичка. Единственото осветление идваше от нощната лампа, сложена върху масичка край вратата на банята. Щорите бяха плътно спуснати.

Марк се настани на пластмасовия стол, а доктор Грийнуей седна на ръба на походното легло, има-няма на две педи от него. Беше навъсен и от присвитите му очи лъхаше такава безнадеждност, че за миг Марк се запита дали няма да умрат всички заедно с Рики.

— Трябва да поговорим за станалото — каза лекарят.

Вече не шепнеше. Очевидно Рики се бе унесъл в някакъв друг свят и нямаше опасност да го събудят. Зад Грийнуей Даян продължаваше да се взира безизразно към леглото. Марк искаше да я отведе някъде, за да поговорят насаме и да оправят цялата бъркотия, но тя седеше в сянката зад лекаря и не му обръщаше внимание.

— Той каза ли нещо? — побърза да запита Марк. През последните три часа двамата с Харди упорито се бяха обстрелвали с въпроси, тъй че това му бе станало навик.

— Не.

— Много ли е болен?

— Много — отвърна Грийнуей и черните му очички проблеснаха срещу Марк. — Какво е видял днес следобед?

— Ще остане ли в тайна?

— Да. Каквото и да ми кажеш, ще бъде строго поверително.

— Ами ако ченгетата се заинтересуват какво съм ви казал?

— Нямам право да им кажа. Честна дума. Всичко ще бъде строго поверително. Само между мен, теб и майка ти. Мъчим се да помогнем на Рики и трябва да знам какво е станало.

Е, да, може би една солидна доза истина щеше да се отрази добре на всички, особено на Рики. Марк се вгледа в русата главица с разпилени по възглавницата коси. Ех, защо не бяха избягали, когато черната кола се приближи и сиря на поляната! Обхвана го ужас от внезапно връхлетялото го чувство за вина. Всичко бе станало заради него. Как можа да е толкова глупав, че да се задява със смахнат човек?

Устните му затрепераха и очите му плувнаха в сълзи. Побиха го тръпки. Време бе да разкаже всичко. Вече нямаше сили да лъже, а Рики се нуждаеше от помощ. Грийнуей го гледаше напрегнато, сякаш разбираше какво мисли.

И точно тогава Харди бавно мина край открехнатата врата. За миг той поспря в коридора и погледна Марк право в очите, после изчезна. Но момчето знаеше, че не е далече. Грийнуей не забеляза нищо.

Марк започна от цигарите. Майка му го изгледа втренчено, но с нищо не показа, че е ядосана. Само веднъж-дваж мълчаливо поклати глава. Стрелкайки с поглед ту Грийнуей, ту вратата, Марк глухо заговори за дървото с въжето и полянката сред гората. После описа колата. Пропусна солидна част от събитията, но с тих и тайнствен шепот призна на Грийнуей, че веднъж пропълзял до колата и издърпал маркуча. В това време брат му се разплакал и подмокрил гащите. Рики го молел да спре. Грийнуей явно много хареса тази част от разказа. Даян слушаше, без да показва чувствата си.