Джон Гришам - Клиентът

Харди отново мина край вратата, но Марк се престори, че не го вижда. За малко прекъсна разказа, после описа как онзи човек изскочил от колата, видял градинарския маркуч да лежи в буренака, легнал върху багажника и се застрелял.

— На какво разстояние беше Рики? — запита Грийнуей.

Марк се озърна и посочи към коридора.

— Виждате ли оная врата отсреща? От тука до там.

Грийнуей погледна и се почеса по брадата.

— Десетина метра. Не е много далече.

— Съвсем близо беше.

— Какво точно направи Рики след изстрела?

Сега Даян слушаше внимателно. Очевидно току-що бе открила, че чува нещо по-различно от предишния разказ. Тя сбръчка чело и строго изгледа сина си.

— Извинявай, мамо. Бях уплашен и не мислех. Не ми се сърди.

— Наистина ли го видяхте как се застреля? — смаяно запита тя.

— Да.

Тя погледна към Рики.

— Сега разбирам.

— Какво направи Рики след изстрела?

— Бях с гръб към Рики. Гледах човека с пистолета.

— Горкото дете — глухо промърмори Даян.

Грийнуей й направи знак да мълчи.

— До тебе ли беше Рики?

Марк се озърна към вратата и тихичко обясни как Рики се вцепенил, после побягнал тромаво и през цялото време приглушено стенел. Разказа всичко абсолютно точно, без да пропуска нито една подробност от момента на изстрела до идването на линейката. Беше затворил очи и преживяваше наново всяка стъпка, всяко движение. Истината му доставяше невероятно удоволствие.

— Защо не ми каза, че сте видели самоубийството? — запита Даян.

Това раздразни Грийнуей.

— Моля ви, мисис Суей, тия неща ще ги обсъдите по-късно — каза той, без да откъсва очи от Марк. — Какви бяха последните думи на Рики?

Марк се замисли и погледна към вратата.

— Не помня, наистина не помня.

Сержант Харди, неговият лейтенант и специалният агент на ФБР Джейсън Мактюн си шушукаха край автоматите за безалкохолни напитки. Друг агент на ФБР се мотаеше подозрително около асансьора. Болничният пазач го гледаше втренчено.

Лейтенантът набързо обясни на Харди, че нещата вече са в ръцете на ФБР, че мемфиската полиция е предала автомобила на покойника и другите веществени доказателства, а специалистите са приключили с огледа на колата и са открили вътре множество дребни отпечатъци, които едва ли принадлежат на възрастен, затова се интересуват дали Марк не е споменал нещо повече, дали не е променил разказа си.

— Не, но съм убеден, че не казва истината — заяви Харди.

— Докосвал ли е нещо, което можем да вземем? — бързо запита Мактюн, без да прояви интерес към теоретичните изводи на Харди.

— В какъв смисъл?

— Сериозно подозираме, че по някое време преди смъртта на Клифърд хлапето е било в колата. Трябва някак да вземем отпечатъци от пръстите му и да ги сравним с намерените в купето.

— Защо мислите, че е било в колата? — живо се заинтересува Харди.

— По-късно ще ти обясня — каза лейтенантът.

Харди огледа чакалнята и изведнъж посочи кошчето край креслото, на което бе седял Марк.

— Там. Кутийката от спрайт. Момчето седеше на онова кресло и пиеше спрайт.

Мактюн се озърна на всички страни и внимателно уви кутийката в чиста носна кърпа. После прибра находката в джоба на шлифера си.

— Неговата е, сигурен съм — каза Харди. — Наоколо няма друго кошче, а това е единствената кутия от спрайт.

— Бягам да я отнеса на специалистите по отпечатъци — каза Мактюн. — Тук ли ще спи хлапето тази нощ?

— Мисля, че да — отвърна Харди. — Сложили са походно легло в стаята на брат му. Защо ФБР се интересува от Клифърд?

— Ще ти обясня по-късно — каза лейтенантът. — Постой тук още час.

— Смяната ми свършва след десет минути.

— Една надбавка за извънреден труд няма да ти дойде зле.

Доктор Грийнуей седеше на пластмасовия стол до леглото и преглеждаше записките си.

— След малко си тръгвам, но ще се върна рано сутринта. Състоянието му е стабилно и не вярвам да се промени през нощта. Сестрите ще проверяват от време на време. Ако се събуди, повикайте ги. — Той прелисти страницата и се взря в драскулките си, после вдигна очи към Даян. — Имаме работа с тежък случай на стрес след преживяна психическа травма.

— Какво значи това? — запита Марк.

Даян затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Понякога човек вижда нещо страшно и не може да го преглътне — обясни лекарят. — Рики ужасно се е изплашил още докато си свалял маркуча от ауспуха, а като е видял човекът да се самоубива, е преживял нещо, с което не е могъл да се справи. Тогава просто е изключил. Гледката го е потресла и телом, и духом. Успял е да изтича до вкъщи, което само но себе си изглежда поразително, защото обикновено човек с подобна травма се вцепенява незабавно. — Той помълча и остави бележника на леглото. — В момента не можем да сторим кой знае какво. Очаквам да се опомни утре или най-късно вдругиден и тогава ще почнем да си говорим за туй-онуй. Сигурно няма да е бързо. Ще го мъчат кошмари и спомени за изстрела. Първо ще отрича станалото, после ще се обвинява за него. Ще се чувства самотен, предаден, объркан, може би дори много потиснат. Нищо не може да се предвиди.