Джон Гришам - Клиентът

— Може би. Не знам.

— Но има шанс, нали?

— Донякъде.

— Добре. Щом имаме шанс, трябва да го проучим задълбочено. Лично аз бих започнал със сътрудниците от неговата кантора. Разберете кога е напуснал Ню Орлиънс. Проверете кредитната му карта. Къде е купувал бензин? Къде е обядвал? Откъде е купил пистолета, хапчетата и пиенето? Има ли роднини някъде между двата града? Или стари колеги? И още хиляди подробности.

Труман подаде телефона на Шърф.

— Обади се в отдела. Потърси Хайтауър.

Фолтриг с удоволствие констатира, че ФБР е готово да играе по неговата свирка. Усмихна се лукаво на Финк. На пода между двамата имаше голям кашон, претъпкан с папки веществени доказателства и документи по делото САЩ срещу Бари Мулдано. Още четири кашона лежаха в службата. Финк помнеше съдържанието им наизуст, но Рой ги познаваше съвсем повърхностно. Той измъкна една папка и взе да я прелиства. Оказа се многословно прошение на Джероум Клифърд до съда, писано преди два месеца и засега оставено без последствия. Върна папката на място и се загледа през прозореца към мрачните брегове на Мисисипи, които прелитаха и чезнеха в нощта. Наближаваха отклонението за Боуг Чито. Кой ли ги измисляше тия названия?

Пътуването едва ли щеше да му отнеме много време. Трябваше само да установи, че Клифърд наистина е мъртъв и няма съмнения за убийство. Да разбере дали не са останали някакви полезни сведения — например самопризнание пред приятели, разговор с непознати или може би бележка с последно послание. Едва ли имаше място за оптимизъм. Но издирването на Бойд Бойет и неговия убиец неведнъж бе стигало до задънена улица, тъй че нямаше от какво да се плаши.

Един лекар, облечен с жълт анцуг, изскочи от въртящата се врата в дъното към коридора за спешното отделение и размени няколко думи с дежурната сестра зад зацапаното стъкло на гишето. Тя посочи с пръст и докторът се отправи към Даян, Марк и Харди, които стояха край автомата за кока-кола в ъгъла на приемната на благотворителната болница Сейнт Питър. Представи се на Даян, без да обръща внимание на полицая и Марк. Обясни, че е психиатър и току-що бил разговарял по телефона със семейния им педиатър доктор Сейдж. После я помоли да дойде с него. Харди обеща да наглежда Марк.

Двамата се спуснаха по тесния коридор, като се провираха между изоставени носилки и инвалидни колички и едва се разминаваха със сновящите санитари и сестри. Сетне въртящата се врата ги погълна. Приемната беше пълна с десетки болни и жертви на злополуки, чакащи да ги приемат. Нямаше нито един свободен стол. Край гишето близки на болните попълваха формуляри. Никой не изглеждаше особено забързан. Някъде под тавана скрит високоговорител викаше доктор след доктор, бълвайки по стотина имена на минута.

Минаваше седем часът.

— Гладен ли си, Марк? — запита Харди.

Момчето не беше гладно, но искаше да се махне оттук.

— Май да, мъничко.

— Да вървим в кафенето. Ще ти купя сандвич.

Тръгнаха по един оживен коридор, слязоха по стръмни стъпала и попаднаха в мазето, където гъмжило от разтревожени хора сновеше насам-натам. Друг коридор ги изведе към широк двор и изведнъж се озоваха в кафенето — по-шумно и по-претъпкано от училищната закусвалня. Харди кимна към единствената свободна маса и момчето седна да го изчака.

Разбира се, в този момент Марк мислеше най-вече за брат си. Тревожеше го състоянието на Рики, макар Харди да бе обяснил, че животът му е вън от опасност. Бе обяснил още, че докторите ще разговарят с хлапето и ще се мъчат да го изтръгнат от унеса. Само че можело да отнеме доста време. Казваше още, че за лекарите било ужасно важно да знаят какво точно се е случило, истината и нищо друго освен истината, а ако не им я кажат, последствията можели да бъдат крайно тежки за здравето и разсъдъка на Рики. Според него в крайна сметка Рики можел да бъде заключен в някоя лечебница за месеци, та дори и за години, ако докторите не чуели всички подробности за онова, което е преживял.

Харди беше свестен образ, само че не си падаше от най-умните и допускаше сериозната грешка да говори с Марк така, сякаш той едва е навършил пет, а не единайсет години. Докато описваше тапицираните стени, въртеше очи и пресилено се кокореше, разказът за нещастните пациенти, приковани с вериги към леглата, звучеше като някаква страховита история край лагерния огън. Скоро на Марк му писна да слуша.

Всъщност Марк не бе в състояние да мисли почти за нищо освен за Рики — дали някога ще извади палеца от устата си, за да проговори. Отчаяно копнееше за това, но държеше да бъде пръв край брат си, когато излезе от шока. Имаха някои въпроси за обсъждане.