Джон Гришам - Клиентът

— Арестувате ли деца, задето са пушили цигари? — запита Марк с едва доловим трепет в гласа.

— Не. Но ако лъжат полицията, децата могат да си имат големи неприятности.

— Ама аз не лъжа. Пушил съм там, само че не днес. Просто си вървяхме през гората и се чудехме дали да не запалим по една, а после изведнъж видяхме колата и Роуми.

Харди леко трепна и след миг запита:

— Кой е Роуми?

Марк се стегна цял и дълбоко пое дъх. Съзнаваше, че всичко е свършено. Беше се издал. Прекалено много приказки. Прекалено много лъжи. Измислената история не бе издържала и час. Мисли, не спирай, заповяда си той.

— Нали онзи тип се казваше така?

— Роуми ли?

— Аха. Вие май така го нарекохте.

— Не. Казах на майка ти, че човекът е Джероум Клифърд от Ню Орлиънс.

— Аз пък чух Роуми Клифърд от Ню Орлиънс.

— Има ли изобщо такова име — Роуми?

— И аз на това се чудех.

Колата свърна надясно и Марк се вгледа напред.

— Това ли е Сейнт Питър?

— Така пише на табелата.

Харди сиря отстрани и двамата се загледаха как линейката дава на заден към входа за спешни случаи.

Уважаемият Дж. Рой Фолтриг, републиканец и областен прокурор на Южна Луизиана, отпи сдържано от кутията доматен сок и изпъна крака в задната част на специално приспособения микробус „Шевролет“, който летеше по магистралата. До Мемфис трябваше да пътува пет часа право на север по шосе 55, тъй че би могъл да хване самолет, но имаше две причини да не го нрави. Първо, формалностите. Можеше да твърди, че пътуването е служебно във връзка с убийството на Бойд Бойет, и ако натиснеше тук-там, номерът щеше да мине. Но за да му възстановят разходите, трябваше месеци наред да попълва купища формуляри. Второ и много по-важно, просто не обичаше да лети. В Ню Орлиънс трябваше да чака самолета поне три часа и след час полет щеше да се озове в Мемфис около единайсет, а с буса щеше да пристигне в полунощ. Упорито криеше страха си от самолети и знаеше, че някой ден ще трябва да потърси помощ от психоаналитик. Но междувременно бе закупил със собствени пари този бус и бе монтирал куп допълнителни приспособления, включително два телефона, телевизор и дори факс. С него сновеше из Южна Луизиана, поверявайки неизменно управлението на Уоли Бокс. Бусът беше много по-удобен и приятен от която и да било лимузина.

Той бавно смъкна мокасините и се загледа в прелитащите зад стъклото сенки. Отсреща специалният агент Труман притискаше телефонната слушалка до ухото си в напрегнато очакване на нови вести. На другия край на тапицираната седалка беше заместник-прокурорът Томас Финк, верен помощник на Фолтриг, който работеше по случая Бойет осемдесет часа седмично и щеше да движи почти всичко по делото — най-вече неприятната черна работа, запазвайки за своя шеф леките и престижни моменти. Както винаги, Финк четеше някакъв документ и опитваше да следи бръщолевенето на Труман, който седеше срещу него в масивно въртящо се кресло. В момента Труман разговаряше с мемфиското бюро на ФБР.

Креслото до Труман бе приютило специалния агент Скипър Шърф — новак, който нямаше почти нищо общо със случая, но се бе оказал свободен при внезапното заминаване. Той упорито драскаше в бележника си и щеше да го прави още пет часа, защото сред тази славна компания нямаше какво да каже, а и да имаше, никой не би го чул. Можеше само послушно да се взира в бележника, готов незабавно да запише всяка заповед на своя шеф Лари Труман и голямата клечка — почитаемият Рой. Шърф напрегнато се взираше в писалката, внимаваше да не срещне дори за миг погледа на Фолтриг и напразно се опитваше да разбере какво съобщават от Мемфис. Само преди час вестта за самоубийството на Клифърд бе разтърсила целия отдел и Шърф още се чудеше какъв вятър го бе довял в този бус. Труман му бе наредил да отскочи до вкъщи за чифт дрехи и незабавно да се яви в кабинета на Фолтриг. Точно това бе сторил. И ето го тук — седеше, драскаше и се ослушваше.

Шофьорът Уоли Бокс всъщност имаше диплома за адвокат, макар че нямаше представа как се води дело. Официално минаваше за заместник-прокурор като Финк, но в действителност беше момче за всичко, което обслужваше Фолтриг. Караше буса, носеше куфарчето на шефа, пишеше му речите и поддържаше връзка с журналистите — последната задача отнемаше половината му време, защото Фолтриг много държеше да си създаде репутация пред обществото. Бокс не беше глупак. Владееше до съвършенство политическите игри, знаеше кога да се притече на помощ и беше дълбоко предан на своя шеф и неговата мисия. Пред Фолтриг лежеше велико бъдеще и Бокс вярваше, че ще доживее някой ден да беседва шепнешком с великия държавен мъж, докато двамата бавно се изкачват по Капитолийския хълм.