Джон Гришам - Клиентът

— Ще си помисля.

Джил измъкна нова картичка и я подаде на Джо. После си тръгна, оставяйки на масата недокоснатия поднос.

Джо явно страдаше. Като хвана колелото със здравата си ръка, той бавно се затъркаля към изхода. Марк искаше да му помогне, но реши, че ще е по-добре да си трае. Двете картички на Джил останаха да лежат на масата. Момчето допи сока, озърна се и прибра едната.

Когато се върна, Марк каза на любимата си Карен, че не може да заспи и ще погледа телевизия. Седна на дивана в чакалнята и взе да прелиства телефонния указател, хвърляйки от време на време по едно око към поредната серия на „Бар «Наздраве»“. Отново пиеше спрайт. След вечеря добрякът Харди му бе дал цели осем монети по четвърт долар.

Карен донесе одеяло и грижливо го подгъна около коленете му. После го потупа по рамото с дългите си изящни пръсти и се плъзна по сумрачния коридор. Марк я изпрати с влюбен поглед.

В адвокатския раздел на мемфиските „Жълти страници“ наистина имаше цяла страница за Джил Тийл, както и за десетина други адвокати. На великолепната снимка той стоеше в небрежна поза пред Съдебната палата, по риза със запретнати ръкави. Отдолу пишеше: БОРЯ СЕ ЗА ВАШИТЕ ПРАВА! В горния край на страницата тлъсти червени букви крещяха: ПОСТРАДАХТЕ ЛИ? Под тях също тъй тлъсти зелени букви отговаряха: ПОТЪРСЕТЕ ТОГАВА ДЖИЛ ТИЙЛ — В НЕГО Е ИСТИНАТА. Още по-долу син шрифт изброяваше с какви произшествия се занимава Джил и вариантите бяха стотици. Злополуки с косачки и електрически удари, увредени бебета, автомобилни катастрофи, избухнали бойлери… Осемнайсет години борба на всички съдебни равнища. В ъгъла на рекламата малка карта упътваше целия свят как да се добере до неговата кантора, разположена точно срещу Областния съд.

Ненадейно Марк чу познат глас и ето че на екрана изникна самият Джил Тийл, застанал край някакъв болничен вход, за да разкаже колко много могат да страдат вашите най-близки хора и колко коварни са застрахователните компании. Зад гърба му тревожно мигаха червени светлини. Наоколо притичваха санитари. Но Джил Тийл знаеше как да овладее положението и беше готов да поеме всякакви случаи безплатно. Никакъв хонорар, докато не се получи обезщетението.

Да, светът наистина се оказваше малък. Само за два часа Марк бе успял да види адвоката лично, да задигне визитната му картичка, да го открие в указателя, а сега и го слушаше как приказва по телевизията.

Той затвори указателя и го остави върху купчината списания на масичката. После придърпа одеялото нагоре и реши да подремне.

Май имаше смисъл утре да се обади на Джил Тийл.

Фолтриг обичаше да го придружават. Особено му допадаха ония вълшебни мигове, когато работещите камери търпеливо го чакаха да благоволи в най-подходящия момент да се зададе величаво по коридора или бавно да слезе по стълбите на Съдебната палата, предхождан от Уоли Бокс, който да разблъсква навалицата, и придружен от Томас Финк или някой друг асистент, който да отбива идиотските въпроси. В свободното си време често се гледаше на видеозапис как напуска съдебните зали заедно с малката си свита. Обикновено всичко минаваше като по ноти. Бе довел походката си до съвършенство. Пред репортерите вдигаше кротко ръце, сякаш гореше от желание да отговори на всички въпроси, но като важен и крайно зает човек просто не разполагаше с време за това. Не след дълго Уоли свикваше журналистите на грижливо подготвена пресконференция, където Рой жертвоготовно нарушаваше претоварения си график, за да постои някоя и друга минута под лъчите на славата. Помещението до прокурорския му кабинет беше превърнато в зала за пресконференции с пълен комплект прожектори и микрофони. А в едно заключено чекмедже предвидливият Рой държеше запаси от театрален грим.

И сега, когато малко след полунощ пристъпи към съдебната палата на главната улица в Мемфис, наоколо му крачеше импровизирана свита в лицето на Уоли, Финк и агентите Труман и Шърф, но насреща им не изскочи нито един развълнуван репортер. Всъщност изобщо никой не му обърна внимание, преди да влезе в местния отдел на ФБР, където Джейсън Мактюн и още двама уморени агенти пиеха изветряло кафе. Тържественото пристигане явно отпадаше от дневния ред.

Запознаха се набързо, докато крачеха към претъпкания кабинет на Мактюн. Фолтриг зае единствения свободен стол. Мактюн беше ветеран с двайсетгодишен опит, прехвърлен по заповед в Мемфис преди четири години, и сега броеше колко месеца му остават, докато зареже всичко и потегли към Тихоокеанското крайбрежие. Умората и късният час го изнервяха. Знаеше посетителя по име, но никога не го бе срещал. Слуховете твърдяха, че Фолтриг бил самодоволен и тъп като задник.