Джон Гришам - Клиентът

Джони реши да изчакат двайсет и четири часа и да опитат отново. През деня щяха да наблюдават къщата, а щом се спуснеше мрак, щяха да пристъпят към разгърната атака. Бивола го увери, че може да измъкне трупа от бетона за десет минути.

Само без паника, повтаряше Джони. Само без паника.

Рой Фолтриг дочете неделния вестник в дворчето на крайградската си вила и закрачи бос през влажната трева с чаша изстинало кафе в ръката. Тази нощ почти не бе мигнал. Още по тъмно бе застанал да чака на верандата и когато донесоха вестника, хукна да го вземе по чехли и пижама. Беше опитал да се свърже с Труман, но колкото и странно да изглеждаше, мисис Труман нямаше представа къде е заминал съпругът й.

Фолтриг огледа розовите храсти на жена си край оградата в задния двор и се запита за стотен път накъде би могъл да избяга Марк Суей. Лично за себе си не допускаше и сянка от съмнение, че Реджи има пръст в тази работа. Явно пак бе полудяла и бе избягала с хлапето. Той се усмихна лекичко. С най-голямо удоволствие щеше да й разгони фамилията.

Хангарът беше една от множеството мръсносиви и съвършено еднакви сгради, подредени на четиристотин метра от аерогарата. Над високата двойна врата беше изписано с оранжеви букви „Гълф Еър“. Когато трите коли спряха отпред, вратата тъкмо започваше да се разтваря. Отвътре гладкият, безупречно чист бетонен под беше боядисан в зелено и хангарът се оказа почти празен, само в най-далечния ъгъл стояха един до друг два частни самолета. Редките лампи хвърляха тук-там отблясъци по зеления под. Докато изпъваше шия, за да разгледа самолетите, Марк си помисли, че в тая огромна сграда като нищо могат да организират и едно автомобилно състезание.

Двете крила на вратата се отдръпнаха докрай, освобождавайки цялата предна страна на хангара. В дъното трима души крачеха забързано край стената, сякаш търсеха нещо. Други двама стояха до входа. Още пет-шест души обикаляха навън, но не се приближаваха до спрелите коли.

— Какви са тия хора? — запита Марк, без да се обръща конкретно към някого.

— Наши са — каза Труман.

— Агенти на ФБР — поясни Реджи.

— А защо са толкова много?

— Просто не искат да рискуват — каза Реджи и се обърна към Труман. — Според теб още колко ще чакаме?

Той погледна часовника си.

— Около половин час.

— Да се поразходим — предложи тя и отвори вратата. В същия миг останалите единайсет врати на малкия ескорт се отвориха като по сигнал и колите опустяха. Марк огледа останалите гаражи и аерогарата, пред която тъкмо кацаше самолет. Започваше да му става страшно интересно. Само преди три седмици в училище бе теглил страхотен пердах на едно хлапе от прогимназията, задето му се подиграваше, че не е летял със самолет. Де да можеха да го видят сега. Специална кола с охрана до летището, специален самолет на негово разположение, за да отлети където си поиска. Вече нямаше да живее в скапани фургони. Нямаше да пердаши разни хлапета от прогимназията. Нямаше да оставя бележки на мама, защото тя щеше да си стои у дома. Докато чакаше сам в мотелската стая, бе решил, че всичко се урежда направо разкошно. Беше пристигнал в Ню Орлиънс, за да надхитри мафията на собствената й територия, и ако искаше, можеше пак да го направи.

Забеляза, че агентите край вратата го наблюдават. От време на време стрелваха погледи към него и веднага извръщаха глави. Сигурно просто проверяваха дали всичко е наред. После можеше да им раздаде по един автограф.

Той последва Реджи в просторния хангар и двата частни самолета привлякоха вниманието му. Приличаха на малки, лъскави подаръци под коледна елха, очакващи някое дете да си поиграе с тях. Единият беше черен, другият сребрист и Марк не можеше да им се нагледа.

Вратата на малката вътрешна канцелария се отвори и към тях се зададе някакъв мъж с оранжева риза, на която беше изписано „Гълф Еър“. К. О. Луис го пресрещна и двамата тихо размениха няколко думи. Човекът посочи канцеларията и спомена нещо за кафе.

Лари Труман приклекна до Марк, който продължаваше да зяпа самолетите.

— Марк, помниш ли ме? — запита той.

— Да, сър. Видяхме се в болницата.

— Точно така. Името ми е Лари Труман. — Лари протегна ръка и Марк колебливо я пое. Не беше много редно дете да се ръкува с възрастен. — Аз съм агент на ФБР в Ню Орлиънс.

Марк кимна, без да откъсва очи от самолетите.

— Искаш ли да ги разгледаш отблизо? — запита Труман.

Ледът моментално се разчупи.

— Ама ще може ли? — възкликна момчето. Труман се изправи и го прегърна през рамо. Докато вървяха по лъскавия бетон, стъпките им отекваха под свода. Спряха пред черния самолет.