Джон Гришам - Клиентът

— Ще ми покажете ли някакъв документ? Двамата поднесоха значките си към вратата.

— ФБР — повтори първият.

Клинт откачи веригата и им кимна да влязат.

— След няколко минути свършвам. Седнете. Двамата застанаха неловко сред хола, а Клинт се върна към кухненската маса. Работата вървеше бавно. Не можеше да разчете какво е написал и трябваше да доизмисля. Надяваше се, че е запазил най-важното. В кантората Реджи все намираше какво да промени, но този път трябваше да приеме текста без поправки. Клинт внимателно издърпа листа от валяка и прибра документа в куфарчето си.

— Да вървим — каза той.

В шест без двайсет Труман се върна сам на масичката при Реджи. Носеше два радиотелефона.

— Реших, че може да ни потрябват.

— Откъде ги взе? — запита тя.

— Донесоха ми ги.

— Твоите хора ли?

— Точно така.

— Не че ме засяга, но ще ми кажеш ли колко агенти имаш в радиус от половин километър?

— Не знам точно. Дванайсет-тринайсет. Така правим винаги, Реджи. Може да ни потрябват. Ако кажеш къде е хлапето, ще пратим хора да го пазят. Сигурно е само.

— Само е и се чувства отлично. Свърза ли се с Мактюн?

— Да. Вече са минали да вземат Клинт.

— Бързо действат.

— Между нас казано, апартаментът му е под наблюдение от двайсет и четири часа. Просто поръчахме да почукат на вратата. Намерихме и колата ти, Реджи, не знаем обаче къде е колата на Клинт.

— Аз я взех.

— Така си и мислех. Хитър номер, но щяхме да те спипаме за едно денонощие.

— Не ми се прави на умник, Труман. Вече осем месеца търсиш Бойет.

— Вярно е. Как е избягало хлапето?

— Дълга история. Ще я запазя за по-късно.

— Знаеш, че може да си изпатиш.

— Няма, ако подпишете споразумението.

— Не бой се, ще подпишем.

Единият телефон иззвъня и Труман веднага го грабна. Докато слушаше, Луис дотича с трети телефон в ръката. Той се тръшна на стола и подпря лакти върху масата. Очите му искряха от възбуда.

— Разговарях с Вашингтон. В момента проверяват болниците. Всичко изглежда наред. Чакам всеки момент да се обади директорът Войлс. Вероятно ще иска да поговори с теб.

— Какво става със самолета? Луис погледна часовника си.

— Трябва да е излетял, ще кацне в Мемфис около шест и половина.

Труман закри слушалката с длан.

— Обажда се Мактюн. В болницата е, чака доктор Грийнуей и управителя. Свързали са се със съдията Рузвелт, вече пътувал натам.

— Чист ли е телефонът на Даян? — запита Реджи.

— Да.

— Прибрахте ли солниците?

— Няма солници. Всичко е чисто.

— Добре. Кажи му да позвъни след двайсет минути. Труман предаде нареждането и прекъсна връзката.

След няколко секунди записука телефонът на К. О. Той лепна слушалката до ухото си и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Да сър. Секунда. — Луис подаде телефона на Реджи. — Обажда се директорът Войлс. Иска да разговаря с теб.

Тя бавно пое слушалката.

— Реджи Лав на телефона.

Луис и Труман я зяпнаха като хлапета продавач на сладолед.

Отсреща долетя плътен и ясен глас. През своите четирийсет и две години като директор на ФБР Дентън Войлс никога не бе проявявал симпатии към пресата, но все пак от време на време журналистите успяваха да изкопчат по някоя дума. Гласът беше познат.

— Мисис Лав, обажда се Дентън Войлс. Как сте?

— Чудесно. Наричайте ме Реджи, ако нямате нищо против.

— Разбира се, Реджи. Слушай, К. О. ми обясни как стоят нещата и искам да те уверя, че ФБР ще направи всичко възможно, за да осигури безопасността на детето и цялото му семейство. Ако желаеш, можем да се погрижим и за теб.

— Повече ме вълнува детето, Дентън.

Труман и Луис се спогледаха. Тази жена току-що бе нарекла шефа им Дентън — нечуван подвиг в историята на ФБР. И то без да прояви дори капчица неуважение.

— Ако искаш, можеш да ми пратиш споразумението по факса и веднага ще го подпиша — предложи Войлс.

— Не е необходимо, но все пак благодаря.

— Самолетът ми е на твое разположение.

— Благодаря.

— Обещавам ти, че ще се погрижим мистър Фолтриг да не пропусне забавата в Мемфис. Нали разбираш, че нямахме нищо общо с призовките?

— Да, знам.

— Всичко хубаво, Реджи. Изгладете подробностите на място. Щом е за каузата, Луис може и планина да премести. Ако ти потрябвам, обади се. Днес няма да мърдам от кабинета.

— Благодаря — каза тя и подаде телефона на славния планинар К. О. Луис.

Към масата пристъпи завеждащият нощната смяна — деветнайсетгодишен младеж с нескрито самочувствие и прасковен мъх под носа. Тия хора седяха вече цял час и по всичко личеше, че се канят да векуват. На масата имаше три телефона. До тях лежаха някакви документи. Жената беше по тениска и джинси. Единият мъж беше с омачкан каскет и обувки на бос крак.