Джон Гришам - Клиентът

— Извинете — рязко изрече младежът. — Ще поръчвате ли още нещо?

— Не — отсече през рамо Труман.

Младежът се поколеба и направи още една крачка напред.

— Аз съм ръководител на нощната смяна и настоявам да обясните какво правите тук.

Труман щракна с пръсти и от съседната маса веднага скочиха със значки в ръцете двама мъже, които допреди миг четяха неделните вестници.

— ФБР — изрекоха двамата в един глас, после хванаха младежа под мишница и го поведоха навън.

Повече не го видяха. Заведението бе все тъй пусто. Телефонът иззвъня. Луис го вдигна и се заслуша. Реджи разгърна неделния вестник. В долния край на първа страница зърна лицето си. Снимката беше от архива на адвокатската асоциация, а до нея се мъдреше ухилената физиономия на Марк. Един до друг. Избягали. Изчезнали. В неизвестност. Бойет и прочие. Тя въздъхна и се прехвърли на комиксите.

— Обадиха се от Вашингтон — съобщи Луис, оставяйки телефона на масата. — Клиниката в Рокфорд е пълна. Сега проверяват другите две.

Реджи кимна и отпи глътка кафе. Слънцето правеше първите си усилия да надникне иззад хоризонта. Очите й бяха зачервени, главата я болеше, но адреналинът в кръвта продължаваше да я крепи. С малко късмет щеше да се прибере у дома още по светло.

— Слушай, Реджи, ще ни подскажеш ли поне за колко време ще стигнем до трупа? — предпазливо запита Труман. Не искаше да избързва, не искаше да я притиска. Но трябваше да подготви плановете си. — Мулдано все още е на свобода и ако ни изпревари, всичко пропада. — Той помълча, чакайки отговор. — В града е, нали?

— Ако не се замотаеш някъде, би трябвало да го откриеш за петнайсет минути.

— Петнайсет минути — бавно повтори той, сякаш не смееше да повярва на късмета си. — Петнайсет минути…

Клинт не бе запалвал от четири години, но сега нервно стискаше цигара „Вирджиния Слимс“ и бълваше облаци дим. Даян също пушеше. Двамата стояха в дъното на коридора и гледаха как новият ден огрява центъра на Мемфис. Грийнуей беше в стаята при Рики. В съседната стая чакаха Джейсън Мактюн, болничният управител и няколко агенти. Преди по-малко от половин час Клинт и Даян бяха разговаряли с Реджи.

— Директорът даде дума — каза Клинт, смучейки енергично тъничката цигара. — Нямаш избор, Даян.

Тя продължаваше да гледа през прозореца. Едната ръка бе притиснала към гърдите си, с другата държеше цигарата.

— Значи просто заминаваме, така ли? Качваме се в самолета, отлитаме към залеза и живеем мирно и честито до края на живота си.

— Да, нещо такова.

— Ами ако не искам, Клинт?

— Не можеш да откажеш.

— Защо да не мога?

— Много просто. Синът ти реши да проговори. Освен това реши да приеме закрилата на ФБР, тъй че, щеш не щеш, трябва да го последваш. Заедно с Рики.

— Бих искала да поговоря със сина си.

— Ще поговорите в Ню Орлиънс. Ако го накараш да промени решението си, уговорката отпада. Реджи ще пази великата тайна, докато излетите благополучно.

Клинт се опитваше да говори твърдо, но не криеше съчувствието си. Горката жена беше изплашена, безпомощна и уязвима. Докато поднасяше цигарата към устните си, ръцете й трепереха.

— Мисис Суей — долетя изотзад грубоват мъжки глас. Обърнаха се. Зад тях стоеше почитаемият Хари М.

Рузвелт, облечен в огромен небесносин анцуг с емблемата на „Мемфиските тигри“. Навярно анцугът беше от най-големия възможен размер но въпреки това крачолите свършваха на петнайсет сантиметра над глезените му. На краката си бе нахлузил чифт добре запазени стари кецове. Държеше копие от споразумението. Даян кимна мълчаливо.

— Добро утро, ваша светлост — тихо поздрави Клинт.

— Преди малко разговарях с Реджи — каза Хари. — Доколкото разбрах, пътуването е било доста плодотворно. — Той пристъпи напред и загърби Клинт. — Прегледах споразумението и съм склонен да го подпиша. Смятам, че би било в интерес на Марк да го подпишете и вие.

— Заповядвате ли ми? — запита Даян.

— Не. Нямам власт да ви заповядам — отвърна той и изведнъж се усмихна широко и топло. — Но ако можех, нямаше да се колебая.

Тя остави цигарата в пепелника върху прозореца и бръкна дълбоко в джобовете на джинсите си.

— Ами ако откажа?

— Тогава ще се наложи да върнем Марк в затвора, а нататък не се знае… Рано или късно ще трябва да проговори. Но сега положението е много по-сериозно.

— Защо?

— Защото вече няма съмнение, че Марк знае къде е трупът. Реджи също. Животът им е под заплаха. Дошъл е моментът просто да се доверите на тия хора, мисис Суей.