Джон Гришам - Клиентът

Реджи му кимна, дишайки бързо и тежко. Надигнаха се и изтичаха прегърбени към задната врата на гаража, която бе леко открехната. Марк надникна вътре. Включи фенерчето и насочи лъча към пода. Реджи се вмъкна след него.

Мирисът беше непоносимо тежък, като воня на мъртво животно, разлагало се дни наред под слънчевите лъчи. Реджи инстинктивно закри устата и носа си. Марк вдъхна дълбоко и се задави.

Сред купищата вехтории единственото свободно място беше в средата на гаража — там, където бе стояла лодката. Двамата приклекнаха над бетонния блок.

— Призлява ми — промърмори Реджи почти без да отваря уста.

Само още десет минути и трупът би излязъл наяве. Бандитите бяха започнали от средата, някъде около гърдите, после бяха разширили дупката настрани. Отвътре стърчаха парцали черен найлон, тук-там разяден от цимента. Тясна траншея с назъбени краища водеше надолу, към краката.

Марк прецени положението от пръв поглед. Той грабна едно изоставено длето и го заби в черния найлон.

— Недей! — прошепна високо Реджи и се отдръпна назад, но нямаше сили да откъсне очи от гроба.

Движейки подир длетото лъча на фенерчето, Марк разкъса чувала. Бавно протегна ръка и дръпна парчетата. Ужасът го накара да скочи на крака, но след миг момчето се опомни и насочи лъча право върху разложеното лице на изчезналия сенатор Бойд Бойет.

Реджи отстъпи още крачка назад и се просна по гръб върху куп чували, претъпкани с бирени кутии. В тишината на гаража избухна ужасяващо дрънчене. Тя размаха ръце из мрака и опита да се изправи, но трескавите движения само вдигнаха още повече шум. Марк сграбчи една от размятаните ръце и я дръпна към средата на гаража.

— Съжалявам — прошепна тя, без да забелязва, че стои само на крачка от трупа.

— Шшшшшшт!

Марк се покатери на някакъв сандък и надникна през прозореца. В къщата на съседите светна лампа. Вероятно след малко щеше да се появи и пушката.

— Да изчезваме — каза момчето. — Не надигай глава.

Измъкнаха се навън и Марк внимателно затвори гаража. Нейде зад живия плет се затръшна врата. Марк се хвърли на четири крака, пъргаво пропълзя зад купчината боклук, мина покрай дърветата и се измъкна през портичката. Реджи го следваше по петите. Когато достигнаха храстите, двамата се изправиха на крака. Наведоха глави и препуснаха като катерички през гъсталака. Щом излязоха на пътеката, Марк светна фенерчето и двамата продължиха да тичат. Малко преди дерето той изгаси светлината и се мушна в някакъв храст.

— Какво има? — изпъхтя Реджи. Умираше от страх и нямаше друго желание, освен да изчезне час по-скоро.

— Видя ли му лицето? — запита Марк, едновременно стреснат и възхитен от това, което бяха извършили преди минута.

— Естествено, че го видях. А сега да си вървим.

— Искам пак да го видя.

Тя едва се удържа да не зашлеви проклетото хлапе. После се изправи с ръце на кръста и закрачи към дерето. Марк я догони с фенерчето.

— Само се пошегувах.

Тя спря и го огледа свирепо, но Марк спокойно я поведе за ръка надолу по стръмното.

Излязоха на магистралата и поеха към Метери. Макар и поотслабнало, движението изглеждаше доста оживено за два и половина през нощта срещу неделя. Не бяха разменили нито дума откакто се метнаха в колата и напуснаха Уест Парк. Но мълчанието не ги смущаваше.

Реджи си мислеше, че тази нощ се бе разминала на косъм със смъртта. Убийци от мафията, змии, смахнати съседи, полицаи, пистолети, шок, сърдечен удар — все едно, резултатът беше един и същ. Имаше невероятен късмет, че бе доживяла да кара стремглаво по магистралата, цялата обляна в пот, изпохапана от комари, окървавена от досега си с природата и изпоцапана след нощните приключения в джунглата. Можеше да я сполети нещо много по-лошо. В мотела щеше да пусне горещия душ, после да поспи и чак тогава да мисли за бъдещето. Беше грохнала от страх и нервна възбуда. Цялото тяло я болеше от пълзенето. Вече беше твърде стара за такива игри. Какво ли не му минава през главата на един адвокат…

Докато се отдалечаваха от центъра, Марк лекичко се чешеше по изпохапаната ръка и гледаше нощните светлини на Ню Орлиънс.

— Видя ли онова кафявото по лицето му? — запита той, без да извръща глава.

Макар че лицето щеше да остане завинаги запечатано в паметта й, Реджи не успя да се сети за нищо кафяво. Беше просто дребничко, съсухрено, полуразложено лице и на нея ужасно й се искаше да го забрави.

— Видях само червеите — каза тя.

— Кафявото беше кръв — категорично заяви Марк като врял и кипял съдебен лекар.