Джон Гришам - Клиентът

В един и нещо облаците се разкъсаха и полумесецът освети за миг гаража в задния двор на Роуми. Реджи погледна часовника си. Краката й бяха изтръпнали от клечане. Гърбът я болеше непоносимо. Странно обаче, бе взела да свиква с това кътче от джунглата и се чувстваше в пълна безопасност след всичките премеждия с бандитите, полицията и онзи идиот с пушката. Дишането и пулсът й бяха нормални. Не се потеше, макар че джинсите и тениската още лепнеха по тялото й. Марк мълчаливо трепеше комари. Това момче се държеше изумително спокойно. Дъвчеше сламка, гледаше телената мрежа и сякаш предварително знаеше точно кога да пристъпи към действие.

— Да се поразходим — каза той и стана на крака.

— Накъде? Към колата ли?

— Не. Само малко навътре по пътеката. Схвана ми се кракът.

И двата крака на Реджи бяха изтръпнали — десният до коляното, а левият изцяло. Тя едва смогна да се изправи и последва Марк през храстите, докато излязоха на тясна пътечка над дерето. Дори и без фенерчето той крачеше пъргаво из мрака, продължавайки да трепе комари.

Спряха сред дърветата, далече от къщата на съседите.

— Мисля, че вече наистина е време да си вървим — изрече тя малко по-високо, защото тук никой не можеше да ги чуе. — Ужасно се боя от змии и никак не ми се ще да настъпя някоя.

Марк извърна глава и се загледа към дерето.

— Според мен не е много разумно да си тръгваме точно сега — прошепна той.

Реджи знаеше, че момчето не говори току-така. През последните шест часа не бе спечелила нито един спор с него.

— Защо?

— Защото ония тримата може още да се навъртат наоколо. Може би дебнат съвсем наблизо и чакат кога ще утихне всичко, за да се върнат. Ако тръгнем към колата, току-виж, сме ги срещнали.

— Марк, вече не издържам, разбираш ли? Може да ти е много весело и забавно, аз обаче съм на петдесет и две години и ми дойде до гуша. Просто не мога да повярвам, че се крия из тези джунгли в един през нощта.

Той вдигна пръст пред устните си.

— Шшшт. Говориш ужасно високо. Това не е игра.

— По дяволите, знам, че не е игра! Недей да ме учиш!

— Кротко, Реджи. Засега сме в безопасност.

— Дрън-дрън! Ще се почувствам в безопасност, когато заключа вратата в мотела.

— Бягай тогава. Върви си. Намери пътя до колата и изчезвай.

— Да, ама нещо ми подсказва, че ти ще останеш. Нали?

Луната пак изчезна зад облак и гората изведнъж притъмня. Марк се завъртя и пое назад към скривалището. Реджи неволно го последва и веднага я обзе яд, че трябва да се осланя на някакво си единайсетгодишно хлапе. Но въпреки всичко го следваше по невидимата пътека към онова място сред храстите, където бяха чакали досега. В мрака едва различаваше отпред тъмните очертания на гаража.

Разходката бе възстановила кръвообращението в краката й, макар че още пристъпваше вдървено. В гръбнака й пулсираше тъпа болка. Тя разтърка чело и усети подутини от комарите. На лявата й китка тъмнееше струйка засъхнала кръв, навярно се бе одраскала в някоя клечка. Обеща си, ако стигне жива до Мемфис, веднага да се запише в някой гимнастически клуб. Не че възнамеряваше да повтори някога днешното развлечение, но не можеше да се понася такава — запъхтяна и схваната.

Марк коленичи, захапа нова сламка и се загледа към гаража.

Чакаха още час, почти без да говорят. Когато усети, че е готова да зареже Марк и да хукне напосоки из гората, Реджи каза:

— Добре, Марк. Тръгвам си. Прави каквото ще правиш, защото си отивам.

Но не си тръгна. Марк приведе глава към нея и посочи гаража, сякаш тя никога не го бе виждала.

— Ще се промъкна с фенерчето дотам, нали разбираш? Искам да огледам трупа или гроба, дето са го дълбали, навита ли си?

— Не.

— Може да е само за секунда. Ако имам късмет, ще се върна веднага.

— Идвам с теб — каза тя.

— Не. По-добре остани тук. Страх ме е, че ония може да дебнат нейде между дърветата. Ако ме подгонят, искам да се разпищиш и веднага да си плюеш на петите.

— Не. Да ги нямаме такива. Щом ти ще гледаш трупа, значи и аз ще го гледам. Не приемам възражения. Точка.

Очите й бяха само на педя от неговите. Той надникна в тях и реши да не спори. Реджи стискаше зъби, главата й се тресеше. С това каскетче изглеждаше страхотно.

— Щом е тъй, идвай, Реджи. Не надигай глава и се ослушвай. Ослушвай се непрекъснато, ясно ли е?

— Добре, добре. Не съм чак толкова некадърна. Даже взех да свиквам с пълзенето.

В потайната нощ два силуета изпълзяха на четири крака от храстите. Тревата беше студена и влажна. Портичката зееше отворена, както я бяха оставили тримата бегълци. Реджи неволно я закачи с крак и в тишината проскърцаха панти. Марк се озърна сърдито през рамо. Замръзнаха зад първото дърво, после пропълзяха към следващото. Отникъде не долиташе шум. Беше два след полунощ и в квартала властваше покой. Марк обаче се тревожеше за смахнатия съсед — с тоя тънък найлон на прозореца човекът едва ли щеше да заспи кротко. Представи си го как седи в кухнята, гледа двора и само чака нещо да шумне, та да се разгърми отново. Спряха зад следващото дърво, после пролазиха към купчината боклуци.