Джон Гришам - Клиентът

— Това са убийци, Марк. От мафията. Да изчезваме! Той изпуфтя и я изгледа насмешливо.

— По-кротко, Реджи. Успокой топката, бива ли? Слушай сега, никой не може да ни забележи. От гаража изобщо не се виждат дърветата. Бях там и знам. Хайде сега, успокой се.

Тя се отпусна на колене и двамата огледаха гаража. Марк вдигна пръст пред устните си.

— Тук сме в безопасност — прошепна той. — Слушай.

Ослушаха се напрегнато, но не доловиха нито звук.

— Марк, тия са от хората на Мулдано. Те знаят, че си избягал. Изпаднали са в паника. Имат ножове, пистолети и кой знае още какво. Да си вървим. Изпревариха ни. Всичко е свършено и те печелят.

— Не можем да ги оставим, Реджи. Помисли малко. Ако се измъкнат с трупа, вече никой няма да го открие.

— Чудесно. Така излизаш от играта и мафията ще те забрави. А сега да вървим.

— Не, Реджи. Трябва да направим нещо.

— Какво? Искаш да се бием с банда убийци от мафията? Я стига, Марк! Да не си луд?

— Почакай само минутка.

— Добре. Ще изчакам точно една минута, после си тръгвам.

Той извърна глава към нея и се усмихна.

— Няма да ме оставиш, Реджи. Знам те.

— Не си играй с огъня, Марк. Сега разбирам какво му е било на Рики, докато ти си се забавлявал с маркуча на мистър Клифърд.

— Само потрай малко, бива ли? Мъча се да обмисля нещата.

— Точно това ме плаши.

Тя седна с кръстосани крака. Провиснали вейки гъделичкаха лицето и шията й. Марк бе застанал на четири крака и се полюшваше като лъв преди нападение. Накрая каза:

— Имам идея.

— Че как иначе!

— Остани тук.

Тя изведнъж го сграбчи за врата и придърпа лицето му към своето.

— Слушай, малкият, това не ти е игричка на джунгла, дето се гърмите с гумени куршуми и се замеряте с кални топки. Ония там не са ти приятелчета, та да си играеш с тях на криеница или на стражари и апаши. Сега играта е на живот и смърт. Преди малко сбърка само веднъж и имаше страхотен късмет, че се отърва. Още една грешка, и отиваш на оня свят. Хайде, изчезваме оттук! Незабавно!

Докато траеше тази гневна тирада, Марк стоя неподвижно, после яростно се изтръгна от ръцете й.

— Стой тук и не мърдай — изрече той през зъби и пак запълзя през тревата към мрежата.

Само на крачка от портичката имаше буренясала цветна леха с изпочупена оградка. Марк пролази дотам и подбра три едри камъка с цялата придирчивост на майстор-готвач, търсещ най-добрите домати на пазара. Огледа двата ъгъла на гаража, сетне безшумно се оттегли в мрака.

Реджи го чакаше, без да смее да помръдне и пръст. Марк знаеше, че без него тя е заникъде. Сама не би открила колата. Пролази до нея и двамата пак се сгушиха в храстите.

— Марк, момчето ми, това е безумие — жално прошепна тя. — Моля те. Ония не се шегуват.

— Те са заети и не им е до нас, разбра ли? Тук сме в безопасност, Реджи. Слушай, дори и да изскочат сега навън, пак няма да ни открият. В безопасност сме. Повярвай ми.

— Да ти повярвам ли? Ами че ти сам си търсиш смъртта.

— Стой тук.

— Какво? Моля те, Марк! Не си играй!

Без да се трогва от молбите й, Марк посочи три дървета на десетина метра от тях.

— След малко се връщам — каза той и изчезна. Пълзя през храстите, докато наближи задния двор на съседната къща. Оттук едва можеше да различи ъгъла на гаража. Реджи се сливаше с черните храсталаци.

Дворчето беше малко и зле осветено. До огнището имаше три плетени стола. Над тях лъщеше широк панорамен прозорец и точно този прозорец привлече вниманието му. Марк се изправи зад най-близкото дърво и прецени разстоянието — приблизително колкото два фургона един до друг. Камъкът трябваше да мине ниско, за да не закачи клоните, но не чак толкова ниско, че да улучи живия плет. Момчето си пое дъх и замахна с все сила.

Като чу шума, Лио подскочи. Промъкна се пред гаража и хвърли поглед отвъд живия плет. В дворчето на съседите цареше спокойствие. Доколкото можеше да прецени, май някакъв камък бе чукнал по дърво, носле по тухла. Може би куче… Изчака няколко минути, но нищо не се случи. Значи нямаше страшно. Пак фалшива тревога.

Мистър Балантайн се завъртя и заби поглед в тавана. Наскоро бе навършил шейсет и трудно заспиваше, защото от година и половина го мъчеше дископатия. Едва беше задрямал, а ето че някакъв звук го събуди. И дали беше само звук? Нямаше вече спокойствие в Ню Орлиънс. Само преди шест месеца бе дал две хиляди долара за алармена инсталация. Престъпления, навсякъде престъпления. Напоследък все по-сериозно мислеха да се преселят.