Джон Гришам - Клиентът

Блъскайки енергично с лопатата, Бивола скоро разчисти цялото бетонно петно. Йонучи коленичи от другата страна и двамата се заеха да къртят с длета и чукове. Лио остави фенерчето върху чакъла до тях и пак излезе през задната врата. Прегънат на две, той се промъкна пред гаража. Всичко изглеждаше спокойно. Само глухото метално тракане нарушаваше тишината. Лио бързо изтича до задната стена на къщата. От петнайсет метра разстояние тракането почти не се чуваше. Той се усмихна. Дори да не спяха, съседите нямаше да ги усетят.

Върна се до ъгъла на гаража и седна в тъмнината до изоставената кола. От това място се виждаше пустата улица. Малък черен автомобил мина пред къщата и изчезна зад завоя. Това бе единственото движение от доста време насам. Зад живия плет тъмнееше домът на съседите Балантайн. И там не помръдваше нищо. Чуваше се само приглушеното метално потракване откъм гроба на Бойд Бойет.

Хондата на Клинт сиря до кортовете за тенис. Малко по-нагоре беше паркиран червен кадилак. Реджи изключи фаровете и двигателя.

Седяха мълчаливо и гледаха напред към мрачното футболно игрище. На такова място като нищо могат да ти теглят ножа, помисли си Реджи, но предпочете да не го споменава. И без това си имаха предостатъчно тревоги.

От началото на вечерта Марк не бе казал почти нищо. Бяха си поръчали пица в стаята, после дремнаха около час на едно легло. Погледаха телевизия. Марк непрекъснато питаше колко е часът, сякаш имаше неотложна среща с пожарната команда. Когато наближи десет, Реджи вече бе решила, че момчето ще се откаже. Към единайсет Марк взе да кръстосва стаята и час по час да отскача до тоалетната.

Но сега бе дванайсет без двайсет. Седяха в тъмната, задушна кола и се подготвяха за едно безумно начинание, което никак не им допадаше.

— Как мислиш, дали някой знае, че сме тук? — тихо запита Марк.

Тя завъртя глава. Погледът на момчето се рееше нейде отвъд футболното игрище.

— Дали някой знае, че сме в Ню Орлиънс?

— Аха. Дали знае някой?

— Не. Не ми се вярва.

Това като че го успокои. Около седем Реджи бе разговаряла с Клинт. Мемфиската телевизия бе съобщила за нейното изчезване, но засега положението изглеждаше спокойно. Клинт се оплака, че от дванайсет часа не е напускал спалнята и помоли по-бързо да вършат каквото са намислили. Беше се обадил на мама Лайф. Тя се тревожела, но не била много зле.

Излязоха от колата и тръгнаха по пътеката за колоездачи.

— Сигурен ли си, че искаш да го направим? — запита Реджи, като се озърташе нервно наоколо.

Сред дърветата цареше непрогледен мрак и на места само тясната асфалтова ивица им помагаше да не се залутат из гората. Вървяха бавно, хванати за ръце.

Докато пристъпваше неуверено напред, Реджи се запита какво дири на тази пътека, сред тази горичка в един непознат град, по това късно време и с това хлапе, което обичаше от сърце и душа, но не чак толкова, че да умре за него. Стисна ръката на Марк и се помъчи да събере смелост. Молеше се нещо да ги стресне, та да хукнат назад към колата и да напуснат Ню Орлиънс.

— Знаеш ли, мислех си нещо — каза внезапно Марк.

— Чудно, защо ли не ме изненадваш?

— Може пък да не е чак толкова лесно да се открие трупът. Слушай сега какво реших. Ти ще останеш при дърветата край дерето, нали разбираш, а аз минавам през двора и се вмъквам в гаража. Ще надникна под лодката, само колкото да видя дали е там, после изчезваме.

— Да не мислиш, че като надникнеш под лодката, веднага ще видиш трупа?

— Може да си личи къде е, нали разбираш? Тя стисна ръката му още по-силно.

— Слушай, Марк. Няма да се делим, разбра ли? Ако влезеш в гаража, и аз идвам с теб.

Гласът й звучеше удивително твърдо. Просто не вярваше, че ще се доберат до гаража.

Дърветата отпред оредяха. Самотен стълб с електрическа лампа осветяваше беседката отляво. Надясно започваше пътечката. Марк извади фенерче и тънкият лъч хвърли жълтеникав кръг върху земята пред краката им.

— Идвай — прошепна момчето. — Тук никой няма да ни види.

Без да чака потвърждение, Марк закрачи между дърветата пъргаво и безшумно. В мотелската стая си бе мислил за дългите нощни разходки из горичката зад паркинга и за вечерните игри с момчетата от съседните фургони. Обичаха да си играят на джунгла. Стиснал здраво фенерчето, той забърза напред, отмятайки с ръка провисналите клони.

— По-бавно, Марк — обади се изотзад Реджи. Когато достигнаха дерето, той й помогна да слезе до дъното. Изкатериха се от другата страна и се запровираха през гъсталака, докато откриха тайнствената пътека, която ги бе изненадала преди няколко часа. Отпред се появиха огради. Сега крачеха по-бавно и Марк изключи фенерчето.