Джон Гришам - Клиентът

— Не мога да се върна, Реджи. Още не мога.

Вече бяха обсъждали до втръсване оскъдните си възможности за избор. Нищо не беше решено. Всяка нова идея незабавно пораждаше десетки проблеми. Всеки ход лъкатушеше насам-натам и в крайна сметка водеше към провал. Макар и по различни пътища, двамата бяха стигнали до безспорния извод, че няма просто решение. Изобщо не съществуваше разумна линия на поведение. Нито един от плановете не изглеждаше що-годе привлекателен.

В едно не вярваха — че наистина ще изровят трупа на Бойд Бойет. Все нещо щеше да ги подплаши и тогава щяха да избягат обратно в Мемфис. Рано или късно един от двамата трябваше да го изрече на глас.

Реджи спря до табелката, която уведомяваше, че са изминали осемстотин метра. Отляво имаше просторна ливада с беседка за пикник. Отдясно едва забележима пътечка се губеше между дърветата.

— Дай да проверим насам — каза тя и слезе от колоездачното трасе.

Марк я следваше по петите.

— Имаш ли представа накъде вървим?

— Не. Ела и ще видим.

Пътеката постепенно се разшири и изведнъж свърши. Наоколо се валяха празни бирени кутии и пликчета от пържени картофи. Двамата продължиха през дървета и храсти, докато излязоха на малка поляна. Изведнъж ги обляха ярки слънчеви лъчи. Реджи засенчи очите си с длан и огледа ивицата дървета отпред.

— Мисля, че там е реката — каза тя.

— Каква река?

— Според картата улицата на Клифърд граничи с Уест Парк, а зад къщата има зелена чертичка, която би трябвало да означава ручей, поток или нещо подобно.

— Ами, това са само дървета.

Тя мина няколко крачки встрани и посочи с пръст.

— Гледай, оттатък дърветата има покриви. Мисля, че е улицата на Клифърд.

Марк застана до нея и се изправи на пръсти.

— Виждам ги.

— Ела — каза тя и двамата се отправиха към ивицата дървета.

Денят беше чудесен. Разхождаха се из парка. Бяха на общинска земя и нямаше от какво да се боят.

В коритото на пресъхналия поток имаше само пясък и боклуци. След като се промъкнаха през гъсталака от храсти и бръшлян, двамата стъпиха долу, където някога бе текла вода. Сега дори калта беше спечена. Отсрещният бряг се оказа по-стръмен, но фиданките и бръшлянът им помогнаха да се изкатерят.

Когато спряха горе, Реджи дишаше тежко.

— Страхуваш ли се? — запита тя.

— Не. А ти?

— Страхувам се, естествено. И ти също. Искаш ли да продължим?

— Искам и хич не ме е страх. Просто сме тръгнали на разходка, това е.

Всъщност примираше от ужас и искаше да побегне, но досега всичко бе минало без произшествия. А това промъкване през гъстата джунгла криеше някакво мрачно очарование. Хиляди пъти бе бродил така из горичката зад паркинга. Знаеше как да се пази от змии и отровен бръшлян. Знаеше как да избира маршрут по три поредни дървета, за да не се загуби. Беше играл на криеница из много по-затънтени места. Той изведнъж се приведе и хукна напред.

— След мен!

— Това не е игра — предупреди го Реджи.

— Добре де, идвай. Ако не те е страх, разбира се.

— Умирам от страх. Аз съм на петдесет и две години, Марк. Не бързай толкова.

Отпред се появи ограда от кедрови дъски. Двамата заобиколиха къщата под прикритието на дърветата. Иззад ъгъла излая куче. После наближиха телена мрежа, но дворът не беше на Клифърд. Горичката оредя и пред тях изневиделица се появи пътечка, която минаваше край оградите.

Внезапно двамата застинаха. Отвъд мрежата същият червен автомобил стърчеше самотно върху трупчета край гаража на Роуми. Гората свършваше на някакви си пет-шест метра от оградата, а от другата страна десетина дъбове и брястове хвърляха сянка над задния двор.

Както можеше да се очаква, Роуми беше мърляч. Зад гаража, където не стигаха погледите на минувачите, се трупаха дъски, тухли, кофи, мотики и всякакви други вехтории.

В оградата имаше малка портичка. Под прозореца на гаража, край задната врата, бяха нахвърляни прогнили чували с изкуствен тор. До тях се валяше вехта косачка с отчупени дръжки. Дворът беше буренясал от години. Около телената мрежа тревата стигаше до коляно.

Приклекнаха в сянката на дърветата и огледаха гаража. По-напред не смееха да отидат. На един хвърлей камък беше дворчето на съседа с тухлено огнище за скара.

Реджи опита да успокои дишането си, но не успя. Стискаше ръката на Марк и не можеше да повярва, че само на петдесет крачки от нея лежи трупът на един американски сенатор.

— Ще влизаме ли? — запита Марк.

Гласът му звучеше предизвикателно, но Реджи долови нотки на страх. Добре, помисли тя, изплашен е. Събра дъх колкото да прошепне: