Джон Гришам - Клиентът

Ново обаждане. Агентът Дърстън влезе в кабинета и показа три пръста.

— На трета линия. Обажда се Бренър от болницата. Мактюн натисна бутона и кресна:

— Слушам.

Бренър беше в стая 945, на две крачки от Рики. Гласът му звучеше тихо и сдържано:

— Слушай, Джейсън, току-що засякохме телефонно обаждане на Клинт Ван Хузър до Даян Суей. Каза, че преди малко разговарял с Реджи. Тя и Марк се намирали в Ню Орлиънс и всичко било наред.

— В Ню Орлиънс!

— Така твърди. Не разполагаме с по-точни сведения, знаем само, че са в Ню Орлиънс. Даян мълча почти през цялото време и разговорът трая по-малко от две минути. Клинт каза, че се обажда от апартамента на приятелката си и обеща да се обади пак.

— Къде е този апартамент?

— Спомена нещо за източните квартали, повече не знаем. Следващия път ще опитаме да го засечем. Разговорът приключи прекалено бързо. Ще ти пратя записа.

— Изпрати го.

Мактюн натисна друг бутон и нареди на Бренър веднага да го свърже с Лари Труман в Ню Орлиънс.

Къщата се намираше на ъгъла на стара, сенчеста улица и докато я наближаваха, Марк неволно се плъзна надолу, тъй че само очите му да се подават над ръба на стъклото. Беше се пременил с черно-златисто бейзболно каскетче, пуловер и нови джинси, които Реджи му купи преди малко от един универсален магазин. Край ръчната спирачка стърчеше зле сгъната карта на Мемфис.

— Голяма къща — изрече Марк изпод козирката, когато отминаха завоя, без да намаляват скоростта.

Реджи се мъчеше да запомни всяка подробност, но не бе лесно — караше по непозната улица и в никакъв случай не биваше да привлича внимание. Минаваше три след пладне, скоро щеше да се смрачи и по-късно можеха пак да наминат на разузнаване. Тя също бе нахлупила каскетче, за да прикрие късата си прошарена коса.

Дъхът й спря, когато минаха край пощенската кутия, върху която беше изписано с релефни позлатени букви името на Клифърд. Да, къщата наистина изглеждаше голяма, но не се различаваше особено от съседните. Беше изградена в старинен английски стил с потъмнели греди и тухли. Гъст бръшлян закриваше едната странична стена и почти цялата фасада. Не е много красива, помисли тя и си припомни статията, в която пишеше, че Клифърд бил разведен и плащал издръжка за единственото си дете. От пръв поглед личеше — поне за нея — липсата на женско присъствие в този дом. Бе зърнала къщата само за миг, докато правеше завоя и се оглеждаше едновременно за полицаи, съседи и престъпници, а отгоре на всичко се мъчеше да открие гаража, но въпреки това успя да забележи, че отпред няма цветни лехи и живият плет отдавна се нуждае от подкастряне. Прозорците бяха закрити с тъмни излинели завеси.

Да, на сградата й липсваше красота, но изглеждаше спокойна. Обграждаше я просторен двор, засенчен от десетки стари дъбове. Алеята пресичаше гъстия жив плет и изчезваше нейде отзад. Макар стопанинът да бе загинал преди пет дни, тревата изглеждаше окосена съвсем наскоро. Нищо не подсказваше, че къщата е опустяла. Нищо не будеше подозрения. Наистина идеално скривалище за труп.

— Ето гаража — каза Марк и понадигна глава.

Гаражът се намираше на петнайсетина метра зад къщата и личеше, че е построен много по-късно. Към входа му водеше тясна пътечка, покрита с плочки. До нея беше вдигнат на трупчета червен автомобил.

Докато се отдалечаваха, Марк скочи на седалката и продължи да оглежда къщата през задното стъкло.

— Какво мислиш, Реджи?

— Изглежда ужасно спокойно, нали?

— Аха.

— Това ли очакваше? — запита тя.

— Не знам. Нали разбираш, гледал съм толкова полицейски филми, че очаквах цялата къща да е оградена с жълти найлонови ленти.

— Защо? Тук не е извършено никакво престъпление. Най-обикновен дом на самоубиец. Няма нищо интересно за ченгетата.

Къщата изчезна от поглед и Марк седна долу.

— Как мислиш, дали са я претърсили? — запита той.

— Вероятно. Сигурна съм, че имат заповед за обиск, но какво биха могли да открият? Той отнесе тайната в гроба.

За момент спряха на кръстовището, после продължиха обиколката из квартала.

— Какво ще стане с къщата? — запита Марк.

— Предполагам, че е оставил завещание. Наследниците ще получат цялото му имущество.

— Аха. Знаеш ли, Реджи, май ще трябва и аз да си направя завещание. Ти как мислиш?

— Че какво толкова притежаваш?

— Ами… нали вече съм знаменитост и прочие, значи ония от Холивуд скоро ще почукат на вратата. Знам, че в момента нямаме врата, но ще трябва да направим нещо, нали така, Реджи? Все ще трябва да си намерим някаква врата. Добре де, така или иначе, на някой ще му хрумне да направи страхотен филм за хлапето, което знае твърде много. Не ми е приятно да мисля за това, сама разбираш, ако обаче мафията ме очисти, филмът ще стане калпав, а мама и Рики няма да вземат пукната пара. Схващаш ли?