Джон Гришам - Клиентът

Бари Ножа влезе в склада без придружители. Вече нямаше и следа от ленивата походка на най-бързия стрелец в Ню Орлиънс. Изчезнала бе нахалната усмивчица на преуспял уличен бияч. Лъскавият костюм и италианските мокасини се бяха изпарили безследно. Обиците лежаха в джоба му. Дългата коса се спотайваше отзад под яката на ризата. Беше се избръснал само преди час.

Докато изкачваше ръждивите стъпала към втория етаж, той си спомни как като дете си играеше на същата тази стълба. Тогава баща му още беше жив и след училище Бари се мотаеше тук до мръкнало — гледаше как сандъците пристигат и заминават, слушаше разговорите на хамалите, учеше техния жаргон, пушеше от цигарите им и разглеждаше техните списания. Мястото беше чудесно, особено за дете, което не иска нищо друго, освен да стане гангстер.

Днес складът не беше тъй оживен както някога. Бари заобиколи по тясната тераса край мръсните замазани прозорци откъм реката. Стъпките му кънтяха из пустото пространство отдолу. Тук-там се валяха прашни сандъци, недокосвани от години. Двата черни кадилака на чичо му бяха паркирани един до друг край доковете. Верният шофьор Тито лъскаше бронята на единия. Като чу стъпки, той надигна глава и махна с ръка на Бари.

Макар че бе изтръпнал от тревога, Бари полагаше усилия да крачи бавно, без да се перчи. Държеше ръцете си дълбоко в джобовете. Гледаше към реката през зацапаните прозорци. Увеселително корабче с огромни гребни колела, наподобяващо някогашен параход, носеше по течението куп туристи, за да им представи величествената гледка на занемарени бараки и шлепове.

Платформата свършваше пред масивна желязна врата. Бари натисна звънеца и вирна лице срещу камерата отгоре. Нещо изщрака и вратата се отвори. От другата страна, облечен в ужасен костюм, стоеше Моу — бивш хамалин, с когото бе изпил първата си бира на дванайсет години. Моу винаги държеше да има подръка поне четири пистолета. Той кимна на Бари и му направи път. Навремето Моу беше свястно момче, но за беля веднъж отиде да гледа „Кръстникът“. Оттогава взе да носи костюми и вече не се усмихна нито веднъж.

Бари пресече една стая с две незаети бюра и почука на вратата в дъното. Пое си дълбоко дъх.

— Влез — долетя отвътре любезен глас и той влезе в кабинета на чичо си.

Джони Сулари старееше с достойнство. Едър по рождение, той бе запазил дори на седемдесетгодишна възраст пъргавина и горда осанка. Блестящата му прошарена коса не бе отстъпила нито на милиметър. Започваше точно три пръста над веждите и се отдалечаваше от ниското чело на плавни вълни. Както винаги Джони беше с черен костюм, чието сако в момента висеше на закачалка до прозореца. Носеше ужасно демодирана тъмносиня вратовръзка. Но червените тиранти бяха негова гордост. Той се усмихна на Бари и му направи знак да се настани върху същото протрито кожено кресло, където бе седял още като дете.

Джони беше джентълмен — един от последните джентълмени на западащия престъпен занаят, в който стремително нахлуваха алчни и безскрупулни младежи. Такива като неговия племенник.

Усмихваше се насила. Знаеше, че посещението не е от любезност. През последните три дни бяха разговаряли повече, отколкото цели три години наред.

— Лоши новини ли носиш, Бари? — запита Джони, макар че знаеше какъв ще е отговорът.

— Така изглежда. Хлапето е изчезнало.

Джони отправи леден взор към племенника си, който за разлика от друг път не посмя да отвърне на погледа. Очите отказваха да му се подчинят. Пословичните убийствени очи на Бари Мулдано мигаха и зяпаха пода.

— Как може да си такъв глупак? — спокойно запита Джони. — Глупак си, че остави трупа в околностите. Глупак си, че каза на адвоката. Глупак. Глупак. Глупак.

Очите замигаха още по-бързо и Бари се извъртя върху креслото. После жално кимна.

— Трябва ми помощ, разбираш ли?

— Естествено, че ти трябва помощ. Допуснал си невероятна глупост и сега търсиш някой да те спасява.

— Мисля, че станалото засяга всички ни.

В очите на Джони припламна ярост, но той веднага се овладя. Винаги се владееше.

— А, така значи. Това заплаха ли беше, Бари? Идваш в кабинета ми да търсиш помощ, а заплашваш? Може би се каниш да пропееш? Не се прави на ударен, момче. Ако те осъдят, ще си мълчиш до гроб.

— Така е, но бих предпочел да не ме осъждат. Още има време.

— Ти си дръвник, Бари. Казвал ли съм ти го вече?

— Мисля, че да.

— Седмици наред да дебнеш човека. Да го спипаш както се измъква от някакъв въшлив бардак. Какво по-хубаво — удряш го по главата, теглиш му два куршума, пребъркваш го и оставяш курвите да се препънат в трупа, а ченгетата да рекат, че е поредното убийство за няколко скапани долара. Никого нямаше да заподозрат. Ама не, прекалено си тъп, за да действаш простичко.