Джон Гришам - Клиентът

Вратата се открехна.

— Да — долетя от полумрака изтощен глас.

— Мисис Суей, аз съм Джейсън Мактюн, специален агент на ФБР. Вчера се видяхме в съда.

Вратата се открехна още малко и Даян пристъпи в пролуката. Не каза нищо, просто го чакаше да продължи.

— Може ли да поговорим насаме?

Тя се озърна наляво — трима пазачи, двама агенти и още трима с бели престилки.

— Насаме?

Мактюн кимна към дъното на коридора.

— Да се поразходим натам.

— Станало ли е нещо? — запита тя с такъв глас, сякаш нямаше какво повече да я сполети.

— Да, госпожо.

Тя въздъхна дълбоко и изчезна навътре. След няколко секунди излезе с кутия цигари в ръка и внимателно затвори вратата зад себе си. Двамата бавно закрачиха по пустия коридор.

— Предполагам, че не сте разговаряли с Марк — каза Мактюн.

— Вчера следобед ми се обади от затвора — каза тя, поднасяйки цигара към устните си.

Не лъжеше. Марк наистина бе позвънил от затвора.

— А след това?

— Не — излъга тя. — Защо?

— Изчезнал е.

За миг тя онемя, а после попита:

— Как тъй изчезнал?

Държеше се поразително спокойно. Сигурно просто е претръпнала, помисли Мактюн и изложи накратко събитията около изчезването на Марк. Спряха до прозореца и се загледаха към центъра на Мемфис.

— Боже мой, мислите ли, че мафията го е отвлякла? — запита Даян и очите й мигом се навлажниха. Държеше цигарата с треперещи пръсти и нямаше сили да я запали.

Мактюн уверено поклати глава.

— Не. Те дори не подозират за това. Пазим го в пълна тайна. Мисля, че просто се е измъкнал. Тук, в болницата. Допускахме, че може би е опитал да се свърже с вас.

— Претърсихте ли болницата? Имайте предвид, че я познава на пръсти.

— Претърсваме три часа, но едва ли ще го открием. Къде би могъл да отиде?

Тя най-сетне запали цигарата и вдъхна дълбоко, после пусна облаче дим.

— Нямам представа.

— Добре, позволете ми да попитам нещо. Какво знаете за Реджи Лав? В града ли ще бъде през почивните дни? Подготвяла ли е някакво пътуване?

— Защо?

— И нея не можем да открием. Не е у дома си. Майка й отказва да говори. Снощи получихте призовка, нали?

— Точно така.

— Марк също. Опитали са се да връчат призовка и на Реджи Лав, но досега не са я открили. Дали пък Марк не е с нея?

Дано, помисли си Даян. Не се бе сещала за Реджи. Въпреки хапчетата не беше мигнала след разговора с него. Но мисълта, че Марк е на свобода, и то някъде заедно с Реджи, променяше всичко. Нещата си идваха на мястото.

— Не знам. Може и така да е.

— Къде биха могли да отидат, двамата искам да кажа?

— Аз ли да зная, ей Богу! Нали вие сте от ФБР. Допреди пет секунди изобщо нищичко не знаех, а сега ме питате къде са. Оставете ме на мира.

Мактюн се чувстваше като кръгъл глупак. Въпросът не беше особено умен, а тази жена се оказваше далеч по-чепата, отколкото бе предполагал.

Даян пушеше нервно и гледаше как колите пъплят далече долу. Познаваше си детето — в момента като нищо можеше да сменя пелени в родилното, да помага на хирурзите в ортопедията или да пържи яйца в кухнята. Сейнт Питър беше най-голямата болница в целия щат. Лабиринтът от сгради и пристройки бе подслонил хиляди хора. Марк бе пребродил навред и имаше безброй нови приятели. Ако се криеше тук, нямаше скоро да го намерят. Всеки момент можеше да се обади по телефона.

— Трябва да се прибирам — каза тя и изгаси цигарата в пепелника.

— Ако момчето се свърже с вас, трябва да ми съобщите.

— Разбира се.

— Ще ви бъда благодарен и ако разберете нещо за Реджи Лав. За всеки случай оставям двама души на етажа.

Даян бавно се отдалечи.

Около осем и половина Фолтриг събра в кабинета си основния екип — Уоли Бокс, Томас Финк и Лари Труман, който пристигна последен, с още неизсъхнала коса.

Фолтриг се бе издокарал като за прием — идеално изгладен костюм, колосана риза и лъскави мокасини. Труман беше по анцуг.

— И адвокатката е изчезнала — съобщи той, докато си наливаше кафе от термоса.

— Кога разбра? — запита Фолтриг.

— Преди пет минути, докато карах насам. Мактюн ми позвъни в колата. Снощи към осем отишли да й връчат призовката у дома, не я открили обаче. Изчезнала е.

— Каза ли нещо друго?

— Продължават претърсването. Хлапето е прекарало три дни в болницата и я познава отлично.

— Не вярвам да е там — заяви Фолтриг с обичайната си светкавична убеденост.

— Какво мисли Мактюн? Дали хлапето не е при адвокатката?

— Откъде да знае, по дяволите? Толкова е смахната, че като нищо може да е организирала бягството, нали така?