Джон Гришам - Клиентът

Той се приведе напред и завъртя настройката. Няколко километра двамата слушаха мълчаливо Конуей Туити и Тами Уинет.

— Не понасям кънтри — каза Реджи и Марк изключи радиото.

— Може ли да те питам нещо? — обади се тя след малко.

— Питай.

— Да речем, че идем в Ню Орлиънс и открием трупа. Според твоя план после се споразумяваме с ФБР и попадаме под закрилата на закона. Накрая с Даян и Роки политате към слънчева Австралия или някое друго място, така ли?

— В общи линии…

— Добре тогава. Защо не се споразумеем още сега?

— Най-после разсъждаваш, Реджи — великодушно заяви момчето, сякаш се радваше, че й помага да прогледне.

— Благодаря — каза тя.

— Доста време ми трябваше, за да стигна до отговора. А пък той е съвсем прост. Не вярвам много на ония от ФБР. Ти вярваш ли им?

— Не съвсем.

— И не искам да им кажа каквото и да било, преди тримата с мама и Рики да сме нейде далече. Ти си добър адвокат, Реджи. Не позволяваш клиентът ти да рискува, нали?

— Продължавай.

— Преди да им кажа, искам твърдо да знам, че ще ни скрият на сигурно място. За преместването на Рики трябва време. Ако им кажа сега, току-виж, мафията ни спипала, преди да изчезнем. Страшно е рисковано.

— Ами ако им кажеш сега, а те не открият трупа? Ако наистина всичко излезе само майтап на Роуми?

— Изобщо няма да стигне до мене, нали така? Ще се крия някъде, ще треперя, ще си сменя името на Томи, да речем… И за какво? За нищо. Не, Реджи, по-добре още сега да узная дали Роуми е казал истината.

Тя объркано поклати глава.

— Чудя се дали те разбирам.

— И аз се чудя. Едно обаче е сигурно: няма да ида в Ню Орлиънс със съдебните изпълнители. Няма да се явя пред съда в понеделник, та да мълча и пак да ме тикнат в затвора.

— Разумно. Е, как ще прекараме почивния ден?

— Колко път има до Ню Орлиънс?

— Пет-шест часа.

— Карай натам. Има време да се откажем, ако ни хване шубето.

— Трудно ли ще намерим трупа?

— Сигурно не.

— Може ли да попитам къде точно е скрит?

— Едно ще ти кажа — не се въргаля из градината. Трябва малко да поработим.

— Това е чисто безумие, Марк.

— Знам. Лоша седмица ни се случи.

Край на надеждите за едно спокойно съботно утро с децата. Джейсън Мактюн огледа краката си върху килимчето край леглото, после се помъчи да различи колко показва часовникът до вратата на банята. Наближаваше шест, навън още бе тъмно и от снощната бутилка вино всичко му се мержелееше пред очите. Жена му се извъртя на другата страна и промърмори нещо неясно.

Двайсет минути по-късно той изрови главата й изпод завивките и я целуна за довиждане. Каза, че може да отсъства цяла седмица, но тя едва ли го чу. Внезапните командировки и провалените почивни дни бяха нещо нормално. Всичко си вървеше по реда.

Но днес нямаше да е както друг път. Той отвори вратата и кучето изтича на двора. Как можеше да се изпари едно невръстно хлапе? Полицията нямаше представа. Просто изчезна, така бе казал лейтенантът.

Докато пътуваше към съдебната палата, Мактюн не се изненада, че в този предутринен час централните улици са почти безлюдни. Управлявайки с една ръка, той посегна към телефона. След малко агентите Бренър, Лачи и Дърстън бяха на крак и изпълняваха командата незабавно да се явят при него. Мактюн прелисти черния си бележник и откри домашния номер на К. О. Луис.

К. О. не спеше, но и не се зарадва особено на обаждането. Тъкмо бе седнал да пие кафе и да побъбри с жена си. Живо го заинтересува как, по дяволите, може някакво единайсетгодишно хлапе да се изпари под носа на полицията. Мактюн му каза каквото знаеше, тоест почти нищо и го помоли да бъде готов за пътуване до Мемфис. Почивните дни можеха да се окажат доста напрегнати. К. О. отвърна, че ще завърти два-три телефона, после ще поръча самолет и ще му се обади в службата.

От кабинета си Мактюн позвъни на Лари Труман в Ню Орлиънс и искрено се зарадва, когато онзи се обади напълно объркан и явно вдигнат от сън. В края на краищата случаят си беше на Труман, макар че Мактюн бе работил по него през цялата седмица. За да стане още по-весело, той позвъни на Джордж Орд и го покани да се присъедини към компанията. Между другото подхвърли, че е гладен и не би било зле Орд да донесе нещо за хапване.

Около седем Бренър, Лачи и Дърстън пиеха кафе в кабинета и обсъждаха куп безумни теории за изчезването. После пристигна и Орд, само че без провизии, а след него двама униформени полицаи почукаха на вратата на приемната. Придружаваше ги Рей Тримбъл — заместник-шеф на градската полиция и легендарна фигура сред пазителите на закона.