Джон Гришам - Клиентът

— Да, Реджи, ама защо ми е, като ще трябва да се плаша от сянката си. Вече три нощи сънувам ония типове. Не искам да треперя, додето съм жив. Рано или късно ще ме намерят, знам си.

— И какво ще правиш, Марк?

— Още не знам, но много мислих за едно нещо.

— Слушам те.

— На затвора това му е хубавото, че оставя много време за мислене. — Той преметна крак върху крак и сплете пръсти около коляното си. — Помисли и ти, Реджи. Ами ако Роуми ме е излъгал? Беше пиян, смахнат, тъпкан с хапчета. Може би го е рекъл само колкото да се намира на приказка. Там бях и знам как изглеждаше. Луд за връзване. Издрънка куп щуротии и отначало реших, че всичко е истина. Бях изплашен до смърт и не можех да разсъждавам. Главата ме болеше от шамара. Ама вече не съм сигурен, нали разбираш. Цяла седмица си спомням колко шантав беше и какви ги плещеше. Може пък да съм сглупил, че му повярвах.

Реджи караше точно с осемдесет километра в час и жадно поглъщаше всяка дума. Нямаше представа накъде бие момчето, както нямаше и представа накъде отиват.

— Не мога обаче да рискувам, нали така? Представи си, че изпея всичко и ченгетата открият трупа точно където казваше Роуми. Голяма радост за всички освен за мафията и кой знае какво ме чака после. А сега си представи обратното. Казвам всичко, но Роуми е излъгал и няма никакъв труп. Край на неприятностите, защото всъщност се оказва, че нищичко не знам. Пустият му Роуми, направил си последен майтап. Само че рискът е прекалено голям. — Той замълча за около километър. По радиото „Бийч Бойс“ пееха „Калифорнийски момичета“. — Тогава реших да подхвана нещата другояче.

Реджи вече се досещаше накъде бие. Сърцето й спря и тя едва удържа колата между белите линии на дясното платно.

— И какво измисли?

— Измислих да проверим дали Роуми е излъгал. Тя се изкашля с пресъхнало гърло.

— Тоест предлагаш да намерим трупа.

— Точно така.

Би искала да се разсмее на тази наивна детска фантазия, но в момента нямаше сили за смях.

— Сигурно се шегуваш.

— Добре де, дай да го обсъдим. В понеделник сутринта двамата с теб трябва да се явим в Ню Орлиънс, нали така?

— Донякъде. Не съм получила призовка.

— Да, но аз съм ти клиент и имам призовка. Тъй че дори и да не си получила, пак ще трябва да дойдеш с мен, нали?

— Вярно.

— А в момента сме бегълци, нали така? Само двамата. Бягаме от ченгетата като Бон и Клайд.

— И така би могло да се каже.

— Кое е последното място, където ще ни търсят? Помисли, Реджи. Кое е последното място, където бихме избягали?

— Ню Орлиънс.

— Правилно. Добре сега, признавам, че нищо не разбирам от криене, ти обаче си адвокат и непрекъснато си имаш работа с престъпници, значи сигурно ще измислиш как да се доберем до Ню Орлиънс, без да ни засекат. Така ли е?

Макар че започваше малко по малко да се съгласява с момчето, Реджи сама се изненада от собствения си отговор:

— Да, сигурно ще мога.

— Ако се доберем до Ню Орлиънс, ще открием и къщата на Роуми.

— Защо ни е къщата?

— Трупът би трябвало да е там.

Точно това не й се искаше да узнае. Тя бавно свали очилата и разтърка очи. Между слепоочията й започваше да се надига болка и тепърва сигурно щеше да става още по-зле.

Къщата на Роуми? Къщата на покойния Джероум Клифърд? Марк бе изрекъл тия думи, без да бърза, а тя ги възприе още по-бавно. Впи поглед в червените светлинки на предната кола, но зърна само неясни петна. Къщата на Роуми? Убитият да е погребан при адвоката на убиеца. Беше повече от невероятно. Мислите й бясно се лутаха в кръг, задаваха едновременно стотици въпроси и не откриваха нито един отговор. Тя се озърна към огледалото и изведнъж забеляза, че Марк я гледа със странна усмивка.

— Вече научи, Реджи — каза той.

— Но как, защо…

— Не ме питай, нищо не знам. Шантава работа, нали? Затова се боя, че Роуми може да е излъгал. Както си беше смахнат, току-виж, се оказало, че е измислил цялата история за трупа в къщата.

— Значи не вярваш да е там — запита тя с надежда.

— Няма да знаем, докато не проверим. Ако не е там, цялата шумотевица свършва и пак ще живея нормално.

— Ами ако е там?

— Като проверим, тогава ще му мислим.

— Тоя твой подход не ми харесва.

— Защо?

— Слушай, Марк, мило момче, приятелю, клиенте мой, ако мислиш, че ще тръгна за Ню Орлиънс да търся трупове, значи не си съвсем наред.

— Кой е казал, че съм наред? Двамата с Рики се водим за смахнати.

— Няма да го направя.

— Защо, Реджи?

— Твърде е опасно, Марк. Идеята е безумна и може да си изпросим куршума. Не отивам там. А и тебе няма да пусна.