Джон Гришам - Клиентът

— Знаеш, че търсят и мен.

— Реджи, ти си превъртяла. Ама че безумие! Не можеш да хукнеш да бягаш с някакво си… с някакво… не знам и как да го нарека. Ще те арестуват за съучастие. Ще те дадат под съд. Ще ти отнемат правата.

— Къде ми е чантата?

— В спалнята.

— Дай си ключовете и кредитните карти.

— Кредитните ми карти! Слушай, Реджи, много те обичам, скъпа, но как тъй ще си давам колата и картите?

— Колко пари имаш в брой?

— Четирийсет долара.

— Давай ги. Ще ти ги върна. Реджи се отправи към спалнята.

— Полудяла си.

— Не ми е за пръв път.

— Недей, Реджи.

— Стегни се, Клинт. Нищо страшно няма. Трябва да помогна на Марк, и толкова. Детето седи в тъмната канцелария на моргата и моли за помощ. Какво според теб да направя?

— Как какво! Вземаш една пушка и изтрепваш цялата болница. Само и само Марк Суей да е добре.

Тя хвърли в чантата четката си за зъби.

— Давай парите и кредитните карти, Клинт. Бързам. Той бръкна в джоба си.

— Побъркана жена. Ставаш смешна.

— Чакай на телефона. Не мърдай оттук. Ще ти се обадя.

Тя грабна ключовете, парите и двете кредитни карти — „Виза“ и „Тексако“. Клинт я изпрати до вратата.

— Внимавай с картите. Сметката ми е изтъняла.

— Чудно, защо ли не ме изненадваш? — Тя го целуна по бузата. — Благодаря, Клинт. Погрижи се за мама Лайф.

— Ще чакам да позвъниш — унило промърмори той. Реджи изскочи навън и изчезна в мрака.

От мига, когато Марк скочи в колата и се сви на пода, Реджи стана съучастничка на избягал арестант. Но в края на краищата момчето не беше убило човек, тъй че дори и да ги хванеха, едва ли я заплашваше затвор. Можеха най-много да я накажат с поправителен труд, евентуално глоба и двайсет-трийсет години изпитателен срок. По дяволите, да слагат какъвто си щат изпитателен срок. За пръв път нарушаваше закона. Щеше да заяви пред съда, че детето е било съвсем самичко, преследвано от мафията, и все някой е трябвало да стори нещо, за Бога! Как да мисли кое е юридически изрядно, щом клиентът й е в смъртна опасност и моли за помощ? С малко късмет и добри връзки можеше дори да си запази адвокатските права.

Тя подаде на пазача петдесет цента, без да надига глава. Беше обиколила паркинга веднъж и си тръгваше. Но пазачът не й обърна внимание. Марк се свиваше на кълбо в сянката под таблото и помръдна едва когато завиха по Юниън Авеню към реката.

— Измъкнахме ли се вече? — нервно запита той.

— Май че да.

Марк пъргаво скочи на седалката и се огледа. Електронният часовник на таблото показваше един без десет. Шестте платна на Юниън Авеню бяха пусти. Докато чакаше Марк да заговори, Реджи отмина три кръстовища и на всяко ги засичаше червен светофар.

— Накъде сега? — запита тя най-сетне.

Марк плъзна длан по таблото и огледа внимателно радиото.

— Твоята кола е по-хубава.

— Добре, Марк. Тази улица свършва при реката и мисля, че е крайно време да обсъдим къде точно искаш да отидем.

— Дадено. Просто искам да се измъкна от Мемфис, разбираш ли? Не ме интересува къде, само да съм по-далече оттук.

— И накъде ще поемем, щом се измъкнем от Мемфис? Не е зле да измислиш посока.

— Слушай, дай да прехвърлим моста.

— Не възразявам. За Арканзас ли тръгваме?

— Защо не? Ами да, хайде да идем в Арканзас.

— Бива.

Щом взе решението, Марк наведе глава и отново огледа радиото. Натисна един клавиш, завъртя копчето и Реджи се стегна в очакване да гръмне рап или хеви метъл. Марк въртеше настройката с две ръце. Сякаш бе нова играчка. Това дете сега трябваше да си е у дома, в топлото легло. И утре, събота, да спи до късно. А като се събуди, да гледа детски филми или да си играе по пижама с някоя сложна играчка, точно както сега с радиото.

От таблото долетяха гласовете на „Фор Топс“.

— Такива вехтории ли слушаш? — искрено се изненада Реджи.

— Понякога. Мислех, че ще ти хареса. Нали разбираш, в един през нощта не е най-подходящото време за шумотевица.

— А защо мислиш, че ще ми хареса?

— Ами, право да си кажа, Реджи, хич не те виждам на рап концерт. Освен това последния път радиото в колата ти беше на тая станция.

Юниън Авеню свършваше край реката и на завоя отново ги посрещна червен светофар. Една полицейска кола спря до тях и ченгето зад волана зяпна Марк.

— Не го поглеждай — прошепна Реджи.

Светна зелено и тя зави по крайбрежния булевард. Полицаите ги последваха.

— Не се обръщай — тихо каза Реджи. — Дръж се нормално.

— По дяволите, Реджи, защо ни следят?