Джон Гришам - Клиентът

Носилката мина през фоайето и спря пред широката бяла врата, където санитарите трябваше търпеливо да попълнят формуляри. Около поредния пациент с крясъци се щураше цяла армия от сестри и лекари. Навсякъде тичаха хора. Пет-шест полицаи се провираха през тълпата. Още три носилки бяха запречили широкия коридор.

Някаква сестра профуча наблизо, върна се за секунда и запита:

— Какво му е?

Единият санитар й подаде формуляра.

— Значи не кърви — констатира тя, сякаш на света нямаше нищо по-страшно от кръвотечението.

— Не. Прилича на стрес, шок или нещо подобно. Семейно заболяване.

— Може да почака. Карайте го в приемната. След малко се връщам.

И сестрата изчезна.

Санитарите си пробиха път през навалицата и спряха пред малка стаичка встрани от главния коридор. Една сестра взе формулярите и надраска нещо, без да поглежда Марк.

— Къде е доктор Грийнуей? — запита тя. Санитарите се спогледаха и свиха рамене.

— Не го ли повикахте?

— Ами не.

— Ами не — повтори тя и с въздишка вдигна очи към тавана. Ама че тъпаци. — Слушайте, тук е като на война, разбирате ли? Хората идват целите в кръв, мозъкът им изтича, влачат им се червата. Вече двама изтървахме в тоя коридор за последните трийсет минути. Психиатричните случаи стоят на второ място.

— И какво искате сега, да вземем да го застреляме ли? — кимна единият санитар към Марк.

Сестрата побесня.

— Не. Искам да се махате. Ще се погрижа за него, ала вие се омитайте начаса.

— Нали подписахте формуляра, госпожо. Повече не е наша работа.

Санитарите се усмихнаха и тръгнаха към изхода.

— Има ли придружаващ полицай? — запита сестрата.

— Ами! Хлапето е малолетно. И двамата се изнизаха навън.

Марк успя да се извърти на една страна и сви колене пред гърдите си. Коланите бяха хлабави. Той леко отвори очи. Върху три стола в ъгъла лежеше негър. Отсреща имаше зелена врата, чешма и празна носилка с окървавени чаршафи. Телефонът иззвъня. Сестрата вдигна слушалката, размени няколко думи и изтича навън. Марк бързо разкопча коланите и скочи на крака. Не правеше нищо лошо, само щеше да се поразходи. Сега беше вписан при смахнатите, тъй че и да го спипаха — все тая.

Формулярите с неговото име лежаха на бюрото. Марк ги грабна, избута носилката през зелената врата и се озова в оживен коридор с множество стаички от двете страни. Заряза носилката край стената и хвърли формулярите в близкото кошче за смет. Стрелката с надпис ИЗХОД го упъти към широка остъклена врата. От другата страна бушуваше хаосът на приемното отделение.

Марк се усмихна. Беше идват тук. Огледа суматохата зад стъклото и разпозна мястото, където стояха двамата с Харди, докато Даян и Грийнуей отнасяха Рики навътре. Мина през вратата и безгрижно закрачи през тълпата от болни и ранени, които тревожно чакаха да ги приемат. Ако тичаше, щеше да привлече внимание, затова се постара да запази хладнокръвие. Слезе с познатия асансьор до сутерена и откри край стълбището свободна инвалидна количка. Беше възголяма за него, но все пак успя да завърти колелата, мина край кафенето и се отправи към моргата.

Клинт бе заспал на дивана. Филмът но телевизията вече привършваше, когато телефонът иззвъня. Реджи грабна слушалката.

— Ало.

— Здрасти, Реджи. Марк се обажда.

— Марк! Как си, миличък?

— Страхотно, Реджи. Направо бомба.

— Как ме откри? — запита тя, посягайки да изключи телевизора.

— Обадих се на мама Лайф и я събудих. Тя ми даде номера. У Клинт си, нали?

— Да. Как тъй ти донесоха телефон по никое време?

— А, вече не съм в затвора.

Тя скочи на крака и пристъпи към бюфета.

— Къде си?

— В болницата. В Сейнт Питър.

— Ясно. И как попадна там?

— Докараха ме с линейка.

— Добре ли си?

— По-добре няма накъде.

— Защо те докараха с линейка?

— Имах остър пристъп на стресов синдром и веднага ме пратиха в болница.

— Трябва ли да дойда?

— Може би. Каква е оная история с призовката?

— Просто се опитват да те сплашат, за да проговориш.

— Значи успяха. Сега съм по-изплашен от когато и да било.

— Май не си много зле.

— От нервите е, Реджи. Умирам от страх.

— Не, исках да кажа, че не личи да си в шок или нещо подобно.

— Ами аз изведнъж оздравях. Добре де, преметнах ги. Половин час тичах из килията и като ме откриха, бях плувнал в пот. Решиха, че съм много зле.

Клинт се бе надигнал от дивана и слушаше внимателно. Реджи му направи знак да мълчи.

— Прегледаха ли те вече?