Джон Гришам - Клиентът

Неочакваните събития бяха принудили Клинт да отмени срещата си с една многообещаваща млада дама.

— Извинявай — каза Реджи, когато той отвори вратата и я пусна да влезе.

— Няма нищо. Добре ли си? — Клинт пое чантата й, после кимна към дивана. — Сядай.

За Реджи този апартамент беше почти като втори дом. Тя измъкна от хладилника диетична кока-кола и се настани на една табуретка.

— Търсиха ме от службата на федералния съдия-изпълнител с призовка за предварително разследване. Понеделник, десет сутринта в Ню Орлиънс.

— Не ти ли я връчиха?

— Не можаха. Мама Лайф ги изпъди.

— Значи си се отървала.

— Да, докато ме открият. Не е забранено да се криеш от призовкарите. Трябва да позвъня на Даян.

Клинт й подаде телефона и тя набра номера по памет.

— Успокой се, Реджи — каза той и лекичко я целуна по бузата. После събра няколко разхвърляни списания и пусна музика.

Най-сетне Даян се обади и Реджи едва успя да изрече три думи, преди да я връхлетят новините. Навсякъде валяха призовки. Една за Реджи, една за Даян и една за Марк. Даян позвънила в ареста, но не успяла да се добере до Марк. Казали й, че по това време не разполагат със свободни телефони.

Разговаряха пет минути. Макар и дълбоко потресена, Реджи се помъчи да убеди Даян, че всичко е наред. Че напълно владее положението. Обеща да се обади утре сутринта и остави слушалката.

— Нямат право да прехвърлят Марк в Ню Орлиънс — обади се Клинт. — Той е под юрисдикцията на Съда за малолетни.

— Трябва да разговарям с Хари. Но в момента е извън града.

— Къде?

— Замина някъде за риба с момчетата си.

— Тая работа е по-важна от риболова, Реджи. Дай да го открием. Той може да ги спре, нали?

Тя мислеше за хиляди неща едновременно.

— Всичко се подрежда много гадно, Клинт. Помисли си. Фолтриг изчаква до петък вечер, за да връчи призовки за понеделник сутринта.

— Ама така не може!

— Сам виждаш, че може. Дори е много лесно. При тежко престъпление, както в нашия случай, Федералният съд има право да призове свидетеля когато си пожелае, независимо от времето и разстоянието. А свидетелят е длъжен да се яви, ако не успее да касира призовката.

— Как се касира призовка?

— С молба до Федералния съд да я отмени.

— Чакай, сега ще позная. Федералният съд в Ню Орлиънс, нали?

— Точно така. Принудени сме рано в понеделник да търсим съдията в Ню Орлиънс и да измолим спешно заседание за касиране на призовката.

— Няма да стане, Реджи.

— Разбира се, че няма да стане. Така го е нагласил Фолтриг. — Тя допи последната глътка кока-кола. — Имаш ли кафе?

— Естествено.

Клинт се зае да рови из чекмеджетата. Зад него Реджи разсъждаваше на глас.

— Ако успея да се укрия от призовкарите до понеделник, Фолтриг ще бъде принуден да прати нова призовка. После сигурно ще имам време да я касирам. Проблемът е Марк. И без това не гонят мен, защото знаят, че не могат да ме принудят да говоря.

— Знаеш ли къде е проклетият труп, Реджи?

— Не.

— А Марк?

— Да.

Клинт замръзна за миг, после сипа вода в кафеварката.

— Трябва да измислим как да задържим Марк в Мемфис, Клинт. Не бива да го пускаме в Ню Орлиънс.

— Обади се на Хари.

— Хари е за риба в планината.

— Тогава се обади на жена му. Разбери къде е отишъл за риба. Ако трябва, ще ида да го докарам.

— Прав си.

Реджи грабна телефона и бързо набра номера.

Точно в десет вечерта надзирателите в Центъра за малолетни правеха последна обиколка, за да проверят дали всички лампи и телевизори са изключени. Марк чу как Телда дрънка ключове и раздава команди из коридора. Разкопчаната му риза беше подгизнала и струйки пот се стичаха по корема му към ципа на джинсите. Телевизорът беше изключен. Момчето дишаше тежко. Гъстата му коса бе прилепнала по главата, потта от челото капеше на едри капки към връхчето на носа. Чу как Телда отваря съседната врата. Лицето му пламтеше.

Телда почука, после отвори вратата на Марк. Лампата светеше и това я раздразни веднага. Тя пристъпи навътре, огледа леглата, но момчето не беше там.

След миг зърна краката му в ъгъла до тоалетната. Беше се сгушил на топка с колене пред гърдите и не помръдваше, само дишаше бързо и тежко.

Седеше със затворени очи и смучеше палеца си.

— Марк! — извика тя, изведнъж обзета от ужас. — Марк! Боже мой!

Изтича навън за помощ и след секунди се върна с колегата си Дени, който набързо огледа положението.

— Дорийн се боеше, че може да стане нещо такова — каза Дени и докосна потния корем на момчето. — По дяволите, целият е мокър.