Джон Гришам - Клиентът

Телда хвана Марк за китката.

— Пулсът е бесен. Виж го как диша. Повикай линейка!

— Горкото дете е изпаднало в шок, нали?

— Бягай да викаш линейка!

Разтърсвайки пода с тежките си стъпки, Дени тромаво се отправи навън. Телда повдигна Марк и внимателно го положи върху долното легло, където той отново се сви на топка, с колене пред гърдите. Не изпускаше палеца от устата си. След малко Дени се върна с бележник в ръка.

— Това трябва да е почеркът на Дорийн. Пише да го наглеждаме през половин час и ако му има нещо, незабавно да го изпратим в Сейнт Питър при доктор Грийнуей.

— Аз съм виновна — каза Телда. — Не биваше да пускам проклетите съдебни изпълнители. Изплашиха до смърт горкото момче.

Дени коленичи до нея и повдигна десния клепач на момчето с дебелия си палец.

— По дяволите! Избелило е очи. Това момче не е добре — дълбокомислено констатира той като врял и кипял мозъчен хирург.

— Донеси ми кърпа — нареди Телда и Дени веднага се подчини. — Дорийн казваше, че така станало и с братчето му. В понеделник видели онова самоубийство и малкият още не се е опомнил.

Тя взе кърпата и избърса челото на Марк. Дени отново коленичи до нея.

— Ей Богу, сърцето му ще се пръсне — рече той. — И как тежко диша.

— Горкото дете — въздъхна Телда. — Не биваше да пускам ония призовкари.

— Аз да бях, щях да ги прогоня. Нямат право да влизат в това отделение.

Дени повдигна с палец левия клепач на момчето. Марк изпъшка и се сгърчи. После започна да стене досущ като Рики и това окончателно ги стресна. Глухият неясен звук долиташе от дълбините на гърлото. Смучеше палеца си още по-силно.

В килията нахълта санитар от затворническата болница на първия етаж, а след него подаде глава още един надзирател.

— Какво има? — запита санитарят, докато Телда и Дени се отдръпваха встрани.

— На това май му викат травматичен шок, или стрес, или нещо от тоя сорт — обясни Телда. — Цял ден се държеше странно, а пък преди около час двама федерални съдебни служители дойдоха да му връчат призовка.

Без да я слуша, санитарят хвана китката на момчето и напипа пулса. Телда продължаваше да бъбри:

— Изплашиха го до смърт и мисля, че е изпаднало в шок. Трябваше да го наглеждам, ама толкова работа имах…

— Аз да бях, щях да прогоня проклетите призовкари — обади се Дени.

Двамата стояха тревожно до санитаря. Телда не спираше да говори:

— И с братчето му така стана, нали знаеш, вече цяла седмица вестниците пишат за тях. Видели са как онзи се е застрелял.

— Трябва да го отведем — навъси се санитарят. После стана на крака, извади от джоба си радиотелефон и кресна: — Бързо носилка на четвърти етаж! Детето е зле.

Дени вдигна бележника пред носа му.

— Тук пише да го откарате в Сейнт Питър. При доктор Грийнуей.

— Там е братчето му — добави Телда. — Дорийн ми разправи всичко. Боеше се да не стане нещо такова. Казваше, че днес следобед се чудела дали да не повика линейка. Детето се унасяло малко по малко през целия ден. Трябваше да внимавам.

Двама санитари дотичаха с носилката. Бързо прехвърлиха Марк върху нея и го завиха с одеяло. Пристегнаха двата колана през гърдите и бедрата. Момчето не отваряше очи, но продължаваше да смуче палец.

Издаваше все същия монотонен, болезнен стон, който накара стреснатите санитари да побързат с носилката по коридора. Минаха край надзирателския пост и влязоха в асансьора.

— Виждал ли си такова чудо? — тихичко промърмори единият санитар на колегата си.

— Не, чак такова не помня.

— Направо изгаря.

— Обикновено при шок кожата е студена и влажна. Такова нещо не бях виждал.

— Аха. Може при травматичен шок да е другояче. Погледни палеца.

— Това ли е хлапето, дето го преследвала мафията?

— Аха. Имаше го на първа страница вчера и онзи ден… — Сигурно доста му се е струпало.

Асансьорът спря и двамата помъкнаха носилката по лабиринта от къси коридори, където цареше обичайната лудница на градския затвор в петък вечер. Двойната врата се отвори с трясък. Отвън чакаше линейка.

Пътуването до Сейнт Питър им отне само десет минути, но когато пристигнаха, трябваше да чакат два пъти повече. От три други линейки също сваляха пациенти. В предпразнични дни Сейнт Питър поемаше повечето пострадали от ножове, изстрели, побоища и автомобилни катастрофи. Двайсет и четири часа в денонощието болницата поддържаше трескав, задъхан ритъм, но от петък вечер до понеделник сутрин треската прерастваше в истински хаос.