Джон Гришам - Клиентът

— Защо пък да е опасно?

— Откъде да знам. Опасно е, и толкоз.

— Помисли малко, Реджи. Отиваме да проверим, нали така? Ако трупът не е там, където каза Роуми, значи съм свободен. Ще предложим на ченгетата да не ни обвиняват за бягството, а в замяна аз ще им разкажа каквото знам. И тъй като нямам представа къде е трупът, мафията ще ме зареже. Тръгваме си свободни, ръка за ръка.

Свободни, ръка за ръка. Това хлапе наистина прекаляваше с телевизията.

— А ако намерим трупа?

— Уместен въпрос. Разсъждавай бавничко, Реджи. Опитай се да мислиш като дете. Ако открием трупа и съобщиш на ФБР, че знаеш къде е, защото си го видяла с очите си, тогава ще ни дадат каквото пожелаем.

— И какво точно желаеш?

— Сигурно ще поискам Австралия. Хубава къща и куп пари за мама. Нова кола. Може би пластична операция. Веднъж гледах такова нещо по телевизията. На един му прекроиха физиономията. Беше страшно грозен и взе, че натопи някакви пласьори на наркотици само за да си има ново лице. Накрая беше същинска кинозвезда. Ама след две години пласьорите пак му прекроиха физиономията.

— Сериозно ли говориш?

— За филма ли?

— Не, за Австралия.

— Може би. — Той помълча и се загледа навън. — Може би.

Отминаха още няколко километра. Двамата слушаха радио, без да разменят нито дума. Отдалечаваха се от Мемфис и все по-рядко срещаха коли.

— Искаш ли да се споразумеем? — запита Марк, продължавайки да гледа навън.

— Може би.

— Дай да идем в Ню Орлиънс.

— Никакви трупове няма да търся.

— Добре де, добре. Дай все пак да идем. Никой няма се сети къде сме. После ще приказваме.

— Вече приказвахме.

— Дай само да идем до Ню Орлиънс, а?

Колата наближи друга магистрала и започна да се изкачва по надлеза. Реджи посочи надясно. Под лунните лъчи в далечината искряха и се преливаха светлините на Мемфис.

— Уха! — възхитено възкликна Марк. — Красота!

Не подозираха, че това е неговият последен поглед към Мемфис.

Във Форест Сити спряха да заредят бензин и да закусят. Докато Марк се криеше между седалките, Реджи купи кейкчета, двойно кафе и спрайт. След няколко минути отново поеха по магистралата към Литъл Рок.

Над пластмасовата чашка се вдигаше пара. Реджи караше напред и развеселено гледаше как Марк поглъща едно след друго четири кейкчета. Ядеше като всяко хлапе — ръсеше трохи навсякъде и лакомо ближеше плънката от пръстите си, сякаш от месец насам не бе хапвал нищичко. Наближаваше два и половина. Пътят отпред беше пуст, само от време на време се мяркаха тежки камиони с ремаркета. Стрелката бе залепнала на сто километра в час.

— Как мислиш, дали ни преследват вече? — запита Марк след последното кейкче и се зае да отваря кутията спрайт. Изглеждаше развълнуван от приключението.

— Не ми се вярва. Полицията сигурно претърсва болницата, но откъде да знаят, че сме заедно?

— Тревожа се за мама. Нали й позвъних, преди да те открия. Казах й, че съм избягал и се крия в болницата. Страшно се ядоса. Накрая обаче май повярва, че няма страшно. Дано да не я тормозят.

— Няма. Но ще се поболее от тревога.

— Знам. Не искам да съм жесток, но мисля, че ще го понесе. Знаеш колко нещо й мина през главата. Мама не се предава лесно.

— Ще се обадя на Клинт да й позвъни.

— А ще му кажеш ли къде отиваме?

— Още нямам представа къде отиваме.

Марк се замисли. Реджи кривна надясно и два камиона прелетяха с грохот край тях.

— Ти какво би направила, Реджи?

— Първо на първо, не бих избягала.

— Лъжеш.

— Моля?

— Ами да, лъжеш. Нали бягаш от призовката. И аз това правя. Къде е разликата? Не искаш да се явиш пред съда. Аз също не искам, затова бягаме. Лика-прилика сме си, Реджи.

— С една малка разлика. Ти беше в затвора и избяга. Това е престъпление.

— Затворът беше за малолетни, а малолетните не вършат престъпления. Нали ти ми го обясни? Може да са хулигани, може да правят пакости и да се нуждаят от надзор, но не са престъпници. Нали така?

— Щом казваш… Не биваше обаче да бягаш.

— Вече избягах. Стореното, сторено. И ти си същата — нали не бива да бягаш от съда?

— Нищо подобно. Отклонявам се от призовката, без да наруша закона. Всичко беше наред, докато те взех в колата.

— Ами тогава спри и ме изритай на пътя.

— Как не! Моля те, Марк, бъди сериозен.

— Сериозен съм.

— Добре. И какво ще правиш, като те изритам?

— Нямам представа. Ще продължа докъдето стигна. Ако ме спипат, веднага изпадам в шок и ченгетата ще ме върнат в Мемфис. Ще се правя на луд и изобщо няма да разберат, че си била замесена. Ти само спри, и ще си изляза.