Джон Гришам - Клиентът

— Не. Стига засега.

Марк дълго мълча, после настоя:

— Няма да е трудно.

— Гаражът изглежда голям — възрази тя.

— Знам точно къде е.

— Е, досега не съм те разпитвала, но не смяташ ли, че дойде времето да ми кажеш?

— Под лодката.

— Той ли ти каза?

— Да. Точно тъй рече. Заровен под лодката.

— Ами ако няма лодка?

— Тогава ще офейкаме.

Най-после Марк бе започнал да се поти и дишаше тежко. Реджи реши, че е видяла достатъчно. Приведе се и отстъпи назад.

— По-добре да офейкаме още сега — каза тя.

К. О. Луис така и не слезе от самолета. Веднага след кацането Мактюн нахълта на борда с цялата си компания. Половин час по-късно самолетът беше зареден с гориво и излетя за Ню Орлиънс, където нетърпеливо ги чакаше Лари Труман.

Луис не бе очарован. За какъв дявол го мъкнеха в Ню Орлиънс? Градът беше голям. Нямаха представа каква кола кара адвокатката. Всъщност изобщо не знаеха дали Реджи и Марк са пътували с кола, самолет, автобус или влак. Ню Орлиънс беше туристически град с претъпкани улици и хиляди хотелски стаи. Само по някаква фантастична случайност биха могли да открият бегълците.

Но директорът Войлс искаше от него участие в акцията и той безропотно полетя към Ню Орлиънс. Имаше ясни инструкции: открий хлапето и го накарай да проговори. Обещай му каквото поиска.

Двама от тройката — Лио и Йонучи — бяха служили години наред на фамилията Сулари и дори имаха кръвна връзка с Бари Ножа, макар че рядко го признаваха. Третият беше млад дангалак с грамадни бицепси, дебел врат и внушителна талия. Никой не знаеше името му, наричаха го с напълно уместния прякор Бивола. В извънредната операция той беше натоварен предимно с хамалската работа. Бари ги увери, че няма да е трудно. Бетонът бил тънък, а трупът — дребен. Една кирка тук, една кирка там и додето се усетят, отдолу щял да изникне черен найлонов чувал.

Бари им нарисува схема на гаража и отбеляза точно къде е заровен трупът. Беше начертал и карта на пътя: тръгват от паркинга в Уест Парк, минават между двете игрища за тенис, после през футболния терен, зад дърветата излизат на поляна с беседка за пикник, продължават по колоездачното трасе и накрая завиват но тясна пътечка към дерето. Никак не е трудно, увери ги той.

По колоездачното трасе не се мяркаше жива душа — друго не би могло и да се очаква в единайсет и десет през нощта срещу неделя. Въздухът беше влажен и докато се доберат до пътеката, тримата вече дишаха тежко и се обливаха в пот. По-млад и по-як от другите двама, Бивола крачеше отзад и се подсмихваше, като ги слушаше как псуват мрака и задухата. Доколкото можеше да прецени, бяха на средна възраст и несъмнено прекаляваха с яденето, цигарите и алкохола. Препъваха се и ръсеха пот на всяка крачка още преди да са минали километър.

Като старши на експедицията, Лио носеше фенерче. Бяха се облекли в черно от глава до пети. Привел глава, Йонучи подтичваше като дръгливо псе — задъхан, замаян и обиден на целия свят, че е попаднал тук.

— Внимавайте — предупреди Лио, когато започнаха да слизат през гъсталаците към дерето.

И тримата не бяха любители на природата. Мястото им се стори страховито още в шест вечерта, когато го посетиха за пръв път. А сега беше направо ужасно. Бивола очакваше всеки миг да настъпи някоя дебела, сгърчена змия. Е, ако го ухапеше змия, би имал извинение да се върне обратно и с малко късмет да открие колата в тъмното. А другите нямаше къде да се дяват, щяха да продължат без него. Той се препъна в паднало дърво, но запази равновесие. Почти съжали, че не е било змия.

— Внимавайте — изпъшка Лио за десети път, сякаш с приказки можеше да оправи нещата.

Около двеста метра вървяха по мрачното, буренясало речно корито, после се изкатериха от другата страна. Лио изключи фенерчето и тримата се запровираха приведени през храсталака, докато излязоха зад телената мрежа. Спряха и приклекнаха един до друг.

— Глупава работа, тъй да знаете — задъхано промърмори Йонучи. — Откога взеха да ни пращат за трупове?

Лио се взираше в сенките из задния двор на Клифърд. Само преди минути бяха минали с колата отпред — там край вратата светеше лампичка, но зад къщата цареше пълен мрак.

— Млъквай — прошепна той, без да обръща глава.

— Добре де, добре — промърмори Йонучи. — Глупаво е обаче.

Измъчените му дробове изтласкваха въздуха с тъничко свистене. От брадата му капеше пот. Приклекнал малко по-назад, Бивола поклати неодобрително глава. Двамата му спътници работеха обикновено като телохранители и шофьори — занимания без особено физическо натоварване. Носеше се мълва, че Лио извършил първото си убийство още преди да навърши осемнайсет, но няколко години по-късно попаднал в затвора и трябвало да смени занаята. Бивола бе чувал, че Йонучи бил раняван два пъти, но не вярваше много на тия слухове. Хората, които ги разпространяваха, не се славеха с особена правдивост.