Джон Гришам - Клиентът

— Да, струва ми се. Искаш да завещаеш на Даян и Рики авторските права за своята биография.

— Точно така.

— Не ти трябва завещание.

— Защо?

— Те автоматически стават носители на всички подобни права.

— А, добре. Тъкмо няма да харча за адвокат.

— Слушай, дай да си поговорим за нещо по-приятно. Марк млъкна и се загледа към къщите от дясната страна. Почти цяла нощ бе дремал на задната седалка, а тази сутрин поспа пет часа в мотела. Но Реджи бе карала цяла нощ и сутринта успя да полегне само за два часа. Беше уморена, изплашена и започваше да се изнервя.

Лъкатушеха бавно по сенчестите улици. Почти навсякъде пред къщите работливи стопани косяха тревата или боядисваха капаците на прозорците. От вековните дъбове висяха валма зеленикави лишеи. Реджи не бе идвала в Ню Орлиънс и съжаляваше, че първото й посещение става при толкова печални обстоятелства.

— Омръзнах ли ти, Реджи? — запита Марк, без да я погледне.

— Разбира се, че не. А аз омръзнах ли ти?

— Не, Реджи. В момента нямам друг приятел освен теб. Само дано не ти досаждам.

— Не, уверявам те.

Реджи бе проучвала картата цели два часа. След като описаха широк кръг, отпред отново се появи улицата на Роуми. Минаха покрай къщата, без да забавят ход, и едновременно се загледаха към двойния гараж с асфалтиран плосък покрив и широка врата на релси. Стените му се нуждаеха от боядисване. На пет-шест метра от гаража бетонната алея завиваше зад къщата. Отстрани избуялият жив плет закриваше най-близкия дом, до който имаше петдесетина метра. Зад гаража тясното затревено дворче беше оградено с телена мрежа, а по-нататък започваше гъста гора.

При второто минаване край къщата на Роуми двамата не размениха нито дума. Черната Хонда поскита още малко из квартала и спря до игрището за тенис в Уест Парк. Реджи подхвана енергична борба с картата, докато успя да я разгъне върху предната седалка. Марк гледаше как две пълнички домакини играят тенис. Никак не ги биваше, но иначе бяха много симпатични — със слънчеви козирки и чорапки на розови и зелени райета. Един велосипедист се зададе по тясната асфалтова пътека и изчезна сред дърветата.

Реджи започна отново да сгъва картата.

— Това е мястото — каза тя.

— Хвана ли те шубето? — запита Марк.

— Донякъде. А тебе?

— Не знам. Стигнахме вече дотук. Тъпичко ще е да се откажем. Гаражът ми се стори безопасен.

Тя още не бе успяла да сгъне картата.

— Мисля, че можем да опитаме, а ако стане нещо, просто ще избягаме.

— Къде сме сега? Реджи отвори вратата.

— Ела да се поразходим.

Колоездачната пътека минаваше край футболно игрище и навлизаше в гъстата гора. Клоните се сплитаха отгоре като свод на сумрачен зелен тунел. Тук-там през листата прозираха ярки слънчеви лъчи. От време на време минаващи велосипедисти ги караха да се отдръпват настрани.

Разходката беше приятна. След три дни в болницата, два дни в затвора, седем часа в колата и шест часа в мотела Марк едва се удържаше да не хукне през гората. Съжаляваше, че няма колело подръка, и си мислеше колко хубаво би било, ако можеше сега двамата с Рики да препуснат по тая пътека, без да се тревожат за нищо на света. Отново да бъдат просто хлапета. Липсваха му оживените улички между фургоните, където гъмжеше от дечурлига и всеки миг някой подхващаше нова игра. Липсваха му потайните горски пътечки зад паркинга и дългите самотни разходки, които бе обикнал от години. Странно, липсваха му дори познатите скривалища край дървета и рекички, където можеше да поседи на спокойствие, да мисли за каквото си иска… и да изпуши тайно една-две цигари. От понеделник насам не бе докосвал цигара.

— Какво правя тук всъщност? — запита той едва чуто.

— Идеята беше твоя — каза Реджи и пъхна ръце в джобовете на новите си джинси, които също бе купила от универсалния магазин.

— Не обръщай внимание, това ми е въпросът на седмицата. Задавах го навсякъде — в болницата, в затвора, в съда. Навсякъде.

— Искаш ли да се прибереш у дома, Марк?

— Какъв дом?

— В Мемфис. Мога да те откарам при майка ти.

— Да, но никой няма да ме остави при нея, нали? Дори не вярвам да се доберем до стаята на Рики. Ще ме спипат и всичко започва отначало — хайде пак в затвора, пак в съда, пак при Хари, а пък той ще е страшно ядосан, нали?

— Не се бой, ще го баламосам някак.

Марк знаеше много добре, че никой не може да баламоса Хари. Представи си как стои в съда и се мъчи да обясни защо е избягал. Хари щеше да го прати обратно в затвора, а там милата Дорийн щеше да обърне другия край. Никаква пица. Никаква телевизия. Сигурно щяха да го хвърлят в карцера с вериги на краката.