Джон Гришам - Клиентът

— Представи си само — възхитено клатеше глава Бари, — да задигнеш един американски сенатор посред нощ от задния двор на някакъв скапан бардак. Двайсет и една години безупречна служба, членство в безброй всевластни комитети, обеди в Белия дом, обиколки по цял свят за сметка на данъкоплатците и изведнъж — бам… спипват те по бели гащи. — За Бари това бе невероятно смешно. Един от най-лесните ми удари, гордо заяви той, сякаш можеше да изброи още поне стотина.

На петнайсет километра от Ню Орлиънс един дежурен от пътната полиция спрял Бари за превишена скорост.

— Представи си само — рече Бари, — приказваме си с ченгето, а трупът в багажника, още неизстинал. — След като си побъбрили за футболни мачове, успял да се размине без глоба. После обаче го хванало страх и решил да скрие трупа на сигурно място. Гронк се изкушаваше да запита къде, но благоразумно премълча.

Уликите срещу Бари бяха оскъдни. Докладът на дежурния от пътната полиция доказваше, че е бил наблизо по време на изчезването. Но без труп нямаше как да определят момента на смъртта. Излезе наяве, че докато сенаторът се забавлявал, една от проститутките зърнала из сенките край паркинга силует, който приличал на Бари. ФБР я охраняваше сега, но от показанията й пред съда не се очакваше нищо свястно. Колата на Бари беше изчистена и дезинфекцирана. Никакви следи от кръв или косми. Главна опора на следствието беше един осведомител от средите на мафията, който бе прекарал в затвора двайсет от всичките си четирийсет и две години и едва ли щеше да доживее до процеса. При обиск в апартамента на една от приятелките на Бари полицията откри пистолет 22-ри калибър, но без труп не можеше да се докаже и причината за смъртта. По пистолета имаше отпечатъци от пръстите на Бари. Момичето заяви, че оръжието й било подарък.

Съдиите рядко издават присъди, преди да се убедят категорично, че жертвата наистина е мъртва. А Бойет беше толкова ексцентричен тип, че мълвата породи най-невероятни догадки за неговото изчезване. Една публикация описа подробно неотдавнашните му посещения при психиатър и това незабавно даде повод за убедителното предположение, че смахнатият сенатор е забягнал в чужбина с непълнолетна проститутка. Освен това Бойет беше натрупал дългове. Прекаляваше с пиенето. Бившата му съпруга беше завела дело за измама но време на развода. И тъй нататък…

Бойет имаше множество основания да изчезне.

А сега някакво единайсетгодишно хлапе от Мемфис знаеше къде е погребан.

Гронк отвори втората бира.

Дорийн го водеше за ръка към стаята му. Марк пристъпваше бавно и гледаше втренчено надолу, сякаш току-що бе зърнал кола да избухва в пламъци на оживен площад.

— Добре ли си, миличък? — запита Дорийн и дълбоката тревога издълба още няколко бръчици край очите й.

Той кимна и продължи да се тътри напред. Дорийн бързо отключи вратата и го настани на долното легло.

— Полежи тук, душице — каза тя, докато придръпваше завивката и наместваше краката му на леглото. — Сигурен ли си, че нищо ти няма?

Той кимна мълчаливо.

— Искаш ли да повикам лекар?

— Не — глухо процеди Марк. — Добре съм.

— Май ще взема да го повикам — настоя тя. Марк стисна ръката й с всичка сила.

— Просто съм уморен — избъбри той. — Това е.

Без да откъсва очи от Марк, тя отключи вратата и бавно се изниза навън. Когато ключалката щракна отново, момчето пъргаво скочи на крака.

Около три часа в петък следобед пословичното търпение на Хари Рузвелт се изчерпа. Канеше се през уикенда да отведе синовете си на риболов из Озаркските планини и докато оглеждаше съдебната зала, все още претъпкана с непрокопсани бащи, които чакаха присъди за неплатена издръжка, в ума му непрекъснато изникваха видения на дълги лениви утрини и прохладни планински потоци. По скамейките се мъдреха поне двайсетина мъже, а до повечето от тях седяха тревожно новите им съпруги или любовници. Неколцина дори бяха довели адвокати, макар че това едва ли щеше да им помогне. В най-близко време всички щяха да отработят по една седмица принудителен труд в Окръжната затворническа ферма.

Хари искаше да приключи до четири, но нямаше изгледи да успее. Двамата му синове нетърпеливо се въртяха на последната скамейка. Навън ги чакаше претъпканият джип и щом съдийското чукче удареше за последен път, хлапетата незабавно щяха да отмъкнат негова светлост към далечната рекичка Бъфалоу. Възнамеряваха да го сторят на всяка цена. Малко скучаеха, но не им беше за пръв път.