Джон Гришам - Клиентът

— Пуснете го пак.

Изслушаха разговора за втори път и потресът започна да отслабва. Даян трепереше. Реджи я държеше за ръка и се преструваше на храбра, но кръвта й се смразяваше в жилите от лекотата, с която ония типове бяха готови да „светят маслото на адвокатката на хлапето“. Даян бе настръхнала и в очите й напираха сълзи. Молеше се на Бога да опази Рики, който в момента бе останал на грижите на доктор Грийнуей и дежурната сестра.

— Достатъчно — каза Хари, когато лентата спря.

Луис седна на мястото си и всички зачакаха решението на негова светлост. Хари избърса очите си с кърпичка, жадно отпи глътка чай с лед и се усмихна на Даян.

— Мисис Суей, разбирате ли сега защо решихме да задържим Марк под стража?

— Да, струва ми се.

— По две причини. Първо, защото отказа да отговори на въпросите ми, но в момента втората причина е далеч по-важна. Както сама чухте, животът му е в опасност. Какво искате да направя сега?

Въпросът не й се хареса — не беше честно да го задава на една изплашена, объркана и почти обезумяла жена. Даян поклати глава.

— Не знам.

Хари заговори бавно, сякаш за да подчертае, че е съвсем наясно какво трябва да се направи.

— От Реджи разбрах, че вчера сте обсъдили програмата за защита на свидетели. Кажете ми какво мислите по въпроса.

Даян изправи глава и прехапа устни. После погледна касетофона и се замисли.

— Не искам ония хора — твърдо изрече тя, кимвайки към касетофона — да преследват мен и децата ми до гроб. А се боя, че точно това ще стане, ако Марк ви каже каквото искате.

— Ще бъдете под закрилата на ФБР и всяка необходима правителствена организация.

— Но никой не може да ни гарантира пълна безопасност. Става дума за децата ми, ваша светлост, а те си нямат никого освен мен. Никого. Ако сбъркам… просто не смея да си представя какво ще загубя.

— Мисля, че ще бъдете в безопасност, мисис Суей. В момента хиляди свидетели са йод закрилата на правителството.

— Само че на някои това не им е помогнало, нали? Въпросът бе зададен спокойно, но биеше право в целта.

Нито Мактюн, нито дори Луис можеше да отрече факта, че има загинали свидетели. Настана мъчителна тишина.

— Добре, мисис Суей — обади се най-сетне Хари, без да крие съчувствието си. — Каква е алтернативата?

— Защо не арестувате ония хора? Защо не ги затворите? Разберете, имам чувството, че те бродят на свобода и спокойно заплашват мен, децата ми, Реджи… Къде гледат проклетите ченгета?

— Доколкото разбрах, мисис Суей, снощи е имало едно арестуване. Местната полиция търси хората, които са опожарили вашия фургон — двама наемници от Ню Орлиънс. Знаем имената им, Боно и Пирини, но за съжаление още не са открити. Така ли е, мистър Луис?

— Да, сър. Смятаме, че все още не са напуснали града. И ако разрешите да добавя, ваша светлост, областният прокурор в Ню Орлиънс възнамерява в началото на идната седмица да предяви обвинение срещу Мулдано и Гронк за възпрепятстване на правосъдието. Тъй че скоро и те ще бъдат арестувани.

— Но това е мафията, нали? — запита Даян.

След поредицата от статии и последният глупак можеше да се досети, че е точно така. Мафиотско убийство, извършено от мафиот, чието семейство вече четири десетилетия върти мафиотски дела в Ню Орлиънс. Простичкият въпрос водеше неминуемия отговор: мафията е невидима армия с безброй войници.

Луис не искаше да отговаря, затова мълчаливо отстъпи думата на негова светлост, който пък чакаше с надеждата въпросът да отшуми. Настана дълга, тягостна тишина.

Даян се изкашля и заговори с много по-ясен глас:

— Ваша светлост, когато ме убедите, че има начин да гарантирате защитата на децата ми, тогава ще ви помогна. Но не и преди това.

— Значи искате да го оставите в ареста? — изтърси Финк. Тя се завъртя и го изпепели с поглед от три метра разстояние.

— По-скоро бих предпочела да го гледам зад решетките, господине, отколкото да го видя в гроба.

Финк се сви и заби поглед в земята. Секундите се точеха мъчително бавно. Хари погледна часовника си и закопча тогата.

— Предлагам да се срещнем отново в понеделник по обяд. Нека да решаваме въпросите един по един.

Когато боингът на авиокомпания „Нортуест“ се откъсна от пистата и пое към Атланта, Пол Гронк сложи точка на неочакваното си посещение в Минеаполис. От Атланта се надяваше да хване пряк полет за Ню Орлиънс, а щом се прибереше у дома, смяташе да изчезне за дълго. Може би за години. Въпреки дружбата си с Мулдано, Гронк не искаше повече да се бърка в тази каша. Неведнъж бе доказвал, че при необходимост е способен хладнокръвно да строши някой пръст или крак, да се прави на страшен и да сплаши почти всекиго. Но съвсем не му допадаше да следи разни хлапета с автоматичен нож в джоба. Клубовете и пивниците му носеха приличен доход, а колкото до Ножа — щом беше толкова закъсал, можеше да потърси помощ от роднините си. Гронк не му беше роднина. Не беше от мафията. И нямаше намерение да убива когото и да било заради Бари Мулдано.