Джон Гришам - Клиентът

Полицаите сграбчиха Шика и му надянаха белезници.

— Направете нещо! — изкрещя той към адвокатите.

— Това е незаконосъобразно, ваша светлост — нареждаше Алифант. — Не можете да действате така.

— Както виждате, действам, мистър Алифант — кресна Хари. — Ако не седнете незабавно, ще споделите килията с клиента си.

Алифант рухна на стола.

Полицаите помъкнаха Шика навън и докато отваряха вратата, Хари го изпроводи с думите:

— Мистър Мьолер, ако прочета във вестника и една ваша думица, докато сте зад решетките, ще ви оставя да киснете там цял месец, преди да се сетя за вас. Разбрахте ли?

Шика бе загубил дар слово.

— Ще обжалваме, Шик — ободри го Алифант, докато полицаите затръшваха вратата. — Ще обжалваме.

Седнала на масивния дървен стол, Даян Суей прегръщаше по-големия си син и гледаше как слънчевите лъчи се процеждат през прашните, изпочупени щори на стаята за свидетели. Вече нямаше сили нито да плаче, нито дори да говори.

След пет дни и четири нощи заточение в психиатричното отделение тя бе напуснала болницата с радост. Но радостта скоро секна и сега пак й се искаше да седи край леглото на Рики. Беше видяла Марк, беше поплакала в прегръдките му и знаеше, че момчето е в безопасност. При сегашните обстоятелства нито една майка не би могла да желае нещо повече.

Не вярваше нито на разума, нито на майчиния си инстинкт. Петте дни изолация я бяха лишили от чувство за реалност. След безкрайната верига от шокове се усещаше замаяна и куха. От лекарствата — хапчета за сън, хапчета за събуждане — съзнанието й се бе притъпило дотолкова, че виждаше живота като купчинка моментални снимки, хвърляни върху масата една по една. Мозъкът й работеше, но на бавни обороти.

— Искат да се преместим в Портланд — каза тя, разтривайки ръце.

— От Реджи ли разбра?

— Да, вчера разговаряхме подробно. В Портланд имало подходяща болница за Рики и щели да ни помогнат за всичко.

— Добре звучи, но малко ме плаши.

— И мене ме плаши, Марк. Не искам през идните четирийсет години да се озъртам през рамо. Веднъж четох в някакво списание за един от мафията, който помогнал на ФБР и решили да го скрият. Точно като нас. Доколкото си спомням, само след две години мафията го открила и сложила бомба в колата му.

— Май го даваха и по телевизията.

— Не мога да живея така, Марк.

— Дали ще си намерим нов фургон?

— Мисля, че да. Тая сутрин разговарях с мистър Тъкър и той каза, че фургонът бил застрахован. Вече имал нов на разположение. И уволнението ми отмениха. Представи си, тая сутрин донесоха чека в болницата.

Марк се усмихна при мисълта как отново ще играе с децата от паркинга. Беше му домъчняло дори за училището.

— Ония хора са убийци, Марк.

— Знам. Видях ги вече. Даян се позамисли.

— Какво каза?

— А, май и това забравих да ти спомена.

— Искам да го чуя.

— Беше преди два-три дни, в болницата. Не помня точно кога. Всичко ми се слива.

Марк въздъхна дълбоко, после подхвана разказа за човека с автоматичния нож и семейната снимка. При други обстоятелства Даян би се потресла като всяка нормална майка. Но сега го прие просто за част от една кошмарна седмица.

— Защо не ми каза? — запита тя.

— Защото не исках да те тревожа.

— Много добре знаеш, че можехме да се разминем с неприятностите, ако ми беше казал всичко отначало.

— Не ми се карай, мамо. Нямам сили вече.

Тя също нямаше сили да продължава разговора. На вратата се почука и Реджи подаде глава.

— Трябва да тръгваме. Съдията ни чака. Последваха я в коридора, където ги чакаха двама полицаи.

— Страх ли ти е? — прошепна Даян.

— Не, мамо. Хич да не ти пука.

Когато влязоха в залата, Хари ръфаше сандвич и прелистваше някаква папка. Зад дългата маса безмълвно седяха Финк, Орд и Бакстър Маклемор — днешният прокурор по делата на малолетните Без да крият скуката си, тримата търпеливо чакаха да претупат набързо работата с хлапето. Финк и Орд се прехласваха по късата поличка на стенографката. Момичето имаше страхотно тяло — тънко кръстче, пищни гърди и стройни бедра. Тя бе единственият светъл лъч в занемарената съдебна зала. Финк неволно си припомни, че бе мислил за стенографката както през целия вчерашен полет до Ню Орлиънс, така и днес, на връщане към Мемфис. Очакванията му бяха възнаградени. Поличката едва закриваше половината бедра, а скоро щеше да се вдигне и по-нагоре.

Хари погледна Даян и се усмихна с цялата топлота, на която бе способен. Имаше великолепни едри зъби и добродушни очи.