Джон Гришам - Клиентът

За всеобщо учудване Апчърч наистина бе кратък. Той просто изложи това, което всички знаеха за покойния Джероум Клифърд, и обясни на съда, че му предстоял процес във Федералния съд в Сейнт Луис точно след три седмици, смятано от следващия понеделник. Говореше гладко, беше спокоен и се чувстваше като у дома си в тази непозната му зала. Необходимо било датата да се промени, обясни той със завидна деловитост, защото му трябвало време да подготви защитата си за един несъмнено дълъг процес. Цялата му реч трая десет минути.

— Колко време ви е необходимо? — попита Ламонд.

— Ваша светлост, графикът ми е много натоварен с дела и ми се ще да ви го покажа. Ако трябва честно да кажа, шест месеца ще са една приемлива отсрочка.

— Благодаря. Нещо друго?

— Не. Благодаря ви, ваша светлост.

Апчърч още не бе седнал на стола си, когато Фолтриг се отправи към подиума пред съдийската маса. Хвърли поглед на бележките си и понечи да заговори, когато Ламонд вметна съкрушително:

— Мистър Фолтриг, надявам се, че предвид създалите се обстоятелства няма да отречете необходимостта от по-дълга отсрочка.

— Не, ваша светлост, по принцип не отричам това. Но смятам, че шест месеца са прекалено дълго време.

— Тогава колко бихте предложили?

— Един-два например. Вижте, ваша светлост, аз…

— Няма да стоя тук да слушам пазарлъци за два месеца ли, за шест ли, за три ли, за четири ли… Щом приемате, че обвиняемият има право на отсрочка, тогава ще насроча делото, когато ми позволи моят график.

Ламонд знаеше, че на Фолтриг му е нужна отсрочка много повече, отколкото на Мулдано. Но нямаше как да я поиска. Правосъдието винаги трябваше да е в атака. Прокурорите бяха неспособни да поискат повече време.

— Добре, ваша светлост — извиси глас Фолтриг, — но според нашето мнение ненужните отсрочки трябва да се отбягват. Това дело и без това се проточи много.

— Да не би да намеквате, че съдът се размотава, мистър Фолтриг?

— Не съдът, ваша светлост, а обвиняемият. За каквото му скимне, внася молби, само и само да пречи на обвинението. Върти, суче…

— Мистър Фолтриг, досегашният адвокат е покойник. Мистър Клифърд не може да внася повече молби. А сега обвиняемият има нов адвокат, който, доколкото виждам, е предявил само едно искане.

Фолтриг погледна бележките си и лицето му бавно започна да почервенява. Не беше се надявал да излезе победител, но пък не и да получи юмрук в зъбите.

— Имате ли да кажете нещо, отнасящо се до конкретния предмет на заседанието? — попита негова светлост, сякаш досега Фолтриг не бе изрекъл нищо съществено.

Той стисна бележника си и с гневна крачка се оттегли от подиума. По-добре да беше пуснал някой от помощниците си да направи възражението.

— Нещо друго, мистър Апчърч? — попита Ламонд.

— Не, сър.

— Много добре. Благодаря на всички ви за проявения интерес. Съжалявам, че всичко мина съвсем набързо. Следващия път ще сме по-подробни. Скоро ще определя новата дата на процеса.

Почти веднага след това Ламонд напусна залата. Репортерите се изнизаха навън, а Фолтриг и Апчърч, разбира се, предвидливо излязоха след тях и се запътиха към двата противоположни края на коридора, където дадоха импровизирани пресконференции.

В своя бурен журналистически живот Мьолер Шика бе писал репортажи за затворнически бунтове, изнасилвания и кървави побоища, неведнъж бе стоял пред решетки и дебели железни врати, но още никога не бе попадал от другата им страна. Макар че тая мисъл го тормозеше през цялото време, той намираше сили да запази хладнокръвие и да се преструва на самоуверен репортер, който твърдо вярва в Първата поправка на Конституцията. От двете му страни стояха адвокати — добре платени сътрудници на голяма юридическа фирма, която се грижеше за интересите на „Мемфис Прес“ от десетилетия насам. През последните два часа те непрекъснато му повтаряха, че Конституцията на Съединените американски щати е на негова страна и ще го защити в този тежък ден. Шика беше облечен с джинси, сафари и вехти каубойски ботуши — типичен фронтови репортер.

Хари не се стряскаше от самоуверената физиономия на този жалък плъх. Още по-малко го стряскаха двамата елегантни републиканци от оная префърцунена порода, която досега не бе осквернявала с присъствието си неговата съдебна зала. Но въпреки всичко Хари се тревожеше. Седнал на съдийското място, той за десети път препрочиташе сутрешната статия на Шика. Същевременно преглеждаше материалите по някои типични дела, свързани с Първата поправка и тайната на журналистическите източници. Не бързаше — искаше онзи негодник да се попече на бавен огън.