Джон Гришам - Клиентът

— Не зная, но ще се срещнем с тях и ще ги попиташ каквото искаш.

— Ами ако не искам да се срещам? Ами ако искам да си стоя в малката килийка, докато стана на двайсет години и съдията Рузвелт най-накрая умре? Тогава ще мога ли да изляза от ареста?

— Добре значи. А какво ще стане с майка ти и Рики? С тях какво ще стане, като ги изпишат от болницата и няма къде да отидат?

— Могат да дойдат тук, при мен. Дорийн ще се грижи за нас.

Ах, хитрецът, винаги имаше отговор. Беше невероятен за своите единайсет години. Тя помълча малко и му се усмихна. Той я изгледа начумерено.

— Слушай, Марк, ти вярваш ли ми?

— Да, Реджи, вярвам ти. Ти си единственият човек на света, на който сега вярвам. Тъй че моля те, помогни ми.

— Не е толкова лесно, Марк.

— Зная.

— Единственото, което ме интересува, е да си в безопасност. Ти и твоето семейство. И съдията Рузвелт мисли така. Ще минат няколко дни, докато се уточнят подробностите от програмата. Вчера съдията нареди на ФБР да се заемат с това моментално и аз смятам, че няма по-добър изход.

— Говори ли за това с мама?

— Да. Иска още да го обсъждаме. Но смятам, че й допадна.

— Ами откъде знаеш, че всичко ще е наред, Реджи? Напълно ли е сигурно?

— Никога нищо не е напълно сигурно. Гаранции няма.

— Колко прекрасно! Може да ни открият, но може и не. Поне ще ни е вълнуващ животът, нали?

— Ти можеш ли да предложиш нещо по-добро?

— Разбира се, много е просто. Вземаме си застраховката за фургона. Намираме си друг и се преместваме в него. Аз дума не обелвам и си живеем мирно и щастливо. Все ми е едно дали ще открият трупа. Хич не ми пука.

— Много съжалявам, Марк, но това не може да стане.

— Защо не?

— Защото си нямал късмет. Научил си нещо много важно и докато не го кажеш, вечно ще си имаш неприятности.

— А като го кажа, може да ме очистят.

— Не мисля така, Марк.

Той кръстоса ръце пред гърдите си и затвори очи. На лявата си буза имаше синина, която едва-едва започваше да се разсейва. Беше петък. Клифърд го удари в понеделник и макар на него да му се струваше, че са минали седмици, синината му напомняше, че нещата се развиват много скоростно. Още си ближеше раните от схватката, горкият.

— Къде ще идем? — попита той кротко, без да отваря очи.

— Много надалеч. Мистър Луис от ФБР спомена за някаква детска психиатрична клиника в Портланд, която се смятала за една от най-добрите. Там ще настанят Рики и ще положат всякакви грижи.

— Може ли да ни проследят?

— ФБР ще ви пази. Втренчиха се един в друг.

— Защо така изведнъж взе да вярваш на ФБР?

— Защото няма друг, на който да вярвам.

— Колко време ще се урежда всичко това?

— Има два проблема. Първият е подготвянето на документите и формалностите. Мистър Луис каза, че ще им трябва една седмица. Вторият е Рики. Може би доктор Грийнуей няма да разреши да го местят поне няколко дни.

— Значи със сигурност ще съм в ареста още една седмица?

— Така изглежда. Много съжалявам.

— Няма що да съжаляваш, Реджи. Вече посвикнах. Мога и много дълго да изкарам, само и само да ме оставят на мира.

— Това няма да стане обаче.

— Трябва да поговоря с мама.

— Тя може би ще дойде днес на заседанието. Съдията Рузвелт я вика. Предполагам, че ще я срещне насаме с хората от ФБР, за да обсъдят програмата.

— Щом оставам в ареста, защо ще правим заседание?

— Обвинен ли си в неуважение на съда, съдията е длъжен да те привиква периодично, за да ти даде възможност да се пречистиш, тъй да се каже. С една дума, да направиш каквото той иска.

— Ама че гаднярски закон, Реджи. Много е тъп, нали?

— Понякога, да.

— Снощи ми хрумна нещо много шантаво, докато се мъчех да заспя. Помислих си… ами ако трупът не е там, където казва Клифърд. Ами ако Клифърд си е дрънкал врели-некипели, щото е откачалник? Сещала ли си се за такава възможност, Реджи?

— Да, неведнъж.

— Представи си, че всичко това е един блъф, и толкова. Просто шегичка.

— Няма как да го разберем, Марк.

Той потърка очи и хлъзна назад стола си. Стана и нервно взе да кръстосва из стаята.

— Значи се грабваме и тръгваме. Каквото било, било. Лесно ти е на тебе, Реджи. Няма ти да се мяташ в кошмари. Ще си караш живота, все едно нищо е нямало. Ти и Клинт. И мама Лайф. Хубава канторка. Много клиенти. Ами ние? Ние какво да правим? Ще треперим от страх до края на живота си.

— Мисля, че няма.

— Но не си много сигурна, Реджи. Лесно е да седиш тук и да викаш, че всичко ще се оправи. Не ти си слагаш главата в торбата.