Джон Гришам - Клиентът

Марк й каза, че ще гледа да се свести дотогава. Ще се помъчи да оживее тази нощ. Явно, че беше оставила указания, защото едва си бе тръгнала, и надзирателката от горния етаж, ниска дебелана на име Телда, тутакси почука на вратата му и се представи. Следващите четири часа Телда непрестанно чукаше, влизаше и се блещеше насреща му, сякаш има пред себе си някой перко, на който ей сега силно ще му се разхлопа дъската.

Марк гледа телевизия докато започнаха новините в десет, после си изми зъбите и угаси лампите. Леглото беше съвсем удобно и той се сети за майка си, която трябваше да се мъчи на паянтово детско креватче в стаята на Рики.

Пицата беше поръчана от „Домино“ и не беше някой гьон, поръсен със сирене и размразен в микровълнова печка. Това си беше истинска цица, за която Дорийн сигурно бе платила от джоба си. Леглото беше топло, пицата — истинска, а вратата — заключена. Чувстваше се защитен не само от останалите обитатели на този затвор, от бандите и насилието, което сигурно върлуваше тук, но най-вече от човека с автоматичния нож. Той знаеше името му и носеше снимката му. Човекът, който бе опожарил фургона. Мислеше за него всеки час, всеки миг, откакто изхвръкна от асансьора вчера рано сутринта. И на верандата у мама Лайф все той му бе в ума, и днес в съда, докато слушаше Харди и Мактюн. Тревожеше се, че онзи сигурно още се притайва в болницата, а Даян нищичко не подозира.

Кал Сисън съвсем не мислеше, че е толкова безопасно и забавно да седи посред нощ в една кола, паркирана на Трета улица в центъра на Мемфис; все пак вратите бяха заключени, а под седалката бе пъхнат пистолет. Досегашните му присъди го лишаваха от правото да притежава огнестрелно оръжие, но това беше колата на Джак Нане. Беше спряна на две-три пресечки от сградата „Стерик“, зад някакъв пикап. А иначе във вида на колата нямаше нищо подозрително. Сега, в полунощ, движението бе замряло и рядко се мяркаха хора.

Но ето че двама униформени полицаи бавно приближиха по тротоара и спряха на метър от Кал. Взряха се в него. Той надникна в огледалото и видя още двама. Четири ченгета! Един от тях се тръсна върху багажника и колата се разтресе. Дали часовниковият механизъм на автомата не показваше, че времето му за паркиране е изтекло? Не, беше платил за цял час, от който не бяха изминали и десет минути. Нане обеща, че ще свърши цялата работа за половин час.

Към застаналите на тротоара се присъединиха още две ченгета и Кал започна да се изпотява. Притесняваше го пистолетът, защото беше на изпитателен срок, но един добър адвокат можеше да убеди властите, че Кал няма нищо общо с оръжието; то просто не е негово, а той в момента служи за шофьор на Нане.

Една полицейска кола с обикновена регистрация спря зад неговата и от нея излязоха двама цивилни агенти. Станаха осмина!

Единият от цивилните ченгета, който беше по джинси и памучна фланелка, се наведе към прозорчето и показа на Кал значката си. На съседната седалка имаше радиостанция и преди трийсет секунди просто трябваше да натисне синьото копче, за да предупреди Нане. Но сега бе твърде късно. Ченгетата го обградиха изневиделица.

Бавно свали стъклото на прозореца си. Онзи се надвеси към него и лицата им се приближиха на сантиметри едно от друго.

— Добър вечер, Кал. Казвам се лейтенант Бърд от мемфиското полицейско.

Изтръпна от ужас, щом чу името си, но се опита да запази спокойствие.

— С какво мога да съм ви полезен, господин лейтенант?

— Къде е Джак?

Сърцето му слезе в петите, обля го пот.

— Кой Джак?

Кой Джак ли? Бърд погледна през рамо и се засмя на колегата си. Униформените ченгета бяха обградили колата.

— Джак Нане. Твоят добър приятел. Къде е той?

— Не съм го виждал.

— Ама че съвпадение! И аз не съм. Поне през последните петнайсет минути. Всъщност видях го на кръстовището на Втора и Юниън преди няма и половин час и той слизаше от тази кола. А ти продължи и ето ти изненада — засичаме се тук.

Кал започваше да се задушава.

— Не знам за какво говорите. Бърд отключи вратата и я отвори.

— Излизай, Кал — нареди той и Кал се подчини. Бърд затръшна вратата и с един замах го прилепи към нея. Заобиколиха го четирима. Останалите трима гледаха към сградата „Стерик“. Бърд доближи лице до неговото.

— Чуй ме, Кал. За съучастничество при взлом се дават седем години. Имаш три по-раншни присъди, тъй че ще те съдят като рецидивист и познай в такъв случай колко ще откараш?

Зъбите на нещастника тракаха, тялото му се тресеше. Поклати глава, сякаш нямаше представа и искаше Бърд да му каже.