Джон Гришам - Клиентът

— Тоя хлапак ме плаши — каза Бари. — Издрънкал е и на адвокатката си, значи стават още двама, дето знаят.

— Да, но той мълчи, Бари. Помисли се. Добрахме се до него. Показах му снимката. Погрижихме се за фургона. Та той умира от страх.

— Знам ли… Няма ли начин пак да се доберем до него?

— Точно сега няма. Нали го прибраха ченгетата. Под ключ е.

— Ясно ти е, че си има начини. Съмнявам се, че охраната е строга, нали е затвор за хлапетии.

— Да, но и ченгетата се боят. Задръстили са болницата. Разхождат се по коридорите в бели престилки. Навсякъде сноват феберейци, преоблечени като доктори. Тия хора изпитват ужас от нас.

— Но те ще му развържат езика. Могат да го включат в програмата за укриване на мишки и да подхвърлят на майката една тлъста пачка. Ще вземат да им купят нов фургон, да речем, два пъти по-голям от първия. Ще ми се скъсат нервите, Пол.

— Не можем да го очистим, Бари.

— Защо не?

— Защото е дете. Защото сега всички в него са зяпнали. Защото тогава ченгетата ще ни погнат и ще ни одерат живи. Няма да стане.

— Какво ще кажеш да ликвидираме майката или брата?

Гронк отпи още една голяма глътка бира и раздразнено поклати глава. Беше голям разбойник и знаеше как да побърква хората от страх, но за разлика от приятеля си не беше убиец. Това произволно търсене на жертви го плашеше. Замълча си.

— Или адвокатката, а? — попита Бари.

— Нея защо ще я трепеш?

— Може да мразя адвокатите. Може да изкарам акъла на хлапака и той да стане като брат си. Знам ли?

— Не е много умно да избиваш невинни хора. Той ще си наеме друг адвокат.

— И на него ще светим маслото. Помисли си, Пол, няма ли да е от полза да прочистим малко адвокатското племе? — засмя се Бари. После се надвеси напред и брадичката му бе на сантиметри от солницата. — Помисли си, Пол. Ако ликвидираме адвокатката, после кой нормален ще си сложи главата в торбата? Чат ли си?

— Започваш да превърташ, Бари. Не ти издържат нервите.

— Да, знам. Но нали е страхотна идея? Ако й видим сметката, хлапакът няма да смее и с майка си да говори. Как се казваше тя, Роли или Ралфи?

— Реджи. Реджи Лав.

— Какво е това шантаво име, то не е женско.

— Откъде да знам.

Бари пресуши чашата си и пак щракна с пръст да повика келнера.

— Какви ги приказва тя по телефона? — попита, отново снишил лице над солницата.

— Не знам. Снощи не успяхме.

Ножа изведнъж се разгневи. Злобните му очи засвяткаха.

— Ако всичко е наред, нашият човек ще се вмъкне довечера.

— Какво представлява кантората й?

— Малка е, но в голяма сграда. Трябва да стане лесно. Шърф притисна слушалката до ухото си. Двама от колегите му също. Единственият шум в стаичката бе лекото съскане на записващото устройство.

— Бива ли ги тия?

— Нане е печен и доста хладнокръвен. Но съдружникът му Кал Сисън само знае да приказва на едро. Иначе се бои и от сянката си.

— Тая вечер да си свършат работата.

— Дадено.

Бари запали „Кемъл“ без филтър и издуха дима към тавана.

— Охраняват ли и адвокатката? — попита той, присвил очи.

— Мисля, че не.

— Къде живее?

— Има малко апартаментче зад къщата на майка си.

— Само нейно?

— Така ми се струва.

— Значи ще е лесна. Нахълтвате, измъквате я, открадвате едно-друго. Да прилича на неуспешен грабеж, при който нещата са загрубели. Как мислиш?

Гронк поклати глава и се загледа в едно русокосо момиче на бара.

— Как мислиш? — повтори Бари.

— Да, нищо работа.

— Ами тогава да се захващаме. Ти чуваш ли ме, Пол? Пол го чуваше, но отбягваше злите му очи.

— Не съм в настроение да убивам никого — каза той, все още загледан в блондинката.

— Добре тогава. Ще накарам Пирини.

Няколко години по-рано в съседната на Марк килия при епилептичен припадък бе починало дванайсетгодишно дете. Пресата разнищи Центъра, проточиха се тежки дела и макар тогава Дорийн да не беше на смяна, смъртта на детето я разтърси. Случаят се разследва дълго. Уволниха двама души. И въведоха нов правилник.

Дежурството на Дорийн свършваше в пет и на тръгване тя пак се отби при Марк. Беше го наглеждала цял следобед и тревогата й растеше — с всеки изминал час състоянието му се влошаваше. Със собствените си очи Дорийн виждаше как се затваря в себе си и при всяко нейно влизане говори все по-малко. Накрая само се взираше в тавана и дума не отронваше. В пет часа Дорийн доведе и лекарка, която набързо прегледа Марк и заяви, че е физически здрав. Когато тя излезе, Дорийн разтри слепоочията му, сякаш бе някаква добра, грижовна баба, и му обеща да дойде рано-рано утре сутрин, петък. И изпрати още пица.