Джон Гришам - Клиентът

— Как се държа адвокатката му?

— Раздаваше го спокойно, не се обаждаше много, но тя и съдията са много гъсти. Останах с впечатление, че добре е подковала хлапето. Не е глупачка.

Уоли трябваше да каже нещо, колкото да не е без хич.

— Том, аз съм, Уоли. Какво мислиш, че ще стане през уикенда?

— Откъде да знам? Както казах, мисля, че хлапето няма лесно да си промени решението и доколкото ми се струва, съдията не възнамерява да го освободи скоро. Хари Рузвелт знае за Гронк и момчетата на Мулдано и останах с впечатление, че иска хлапето да е под ключ най-вече заради собствената му безопасност. Утре е петък, тъй че изглежда, в събота и неделя хлапето ще си остане в ареста. И съм сигурен, че в понеделник пак ще си поприказваме за това след разпита.

— Връщаш ли се, Том? — попита Рой.

— Ще хвана самолета след няколко часа и утре пак ще летя обратно. — Гласът на Финк вече звучеше съвсем уморено.

— Довечера те чакам тук, Том.

— Добре.

Финк затвори и Рой изключи уредбата.

— Подготви съдебните заседатели — изкомандва той Уоли, който скочи от бюрото и се запъти към вратата. — Кажи на Хувър да даде почивка. Това няма да им отнеме повече от минута. Донеси ми досието на Марк Суей. Уведоми секретарката, че призовките трябва да бъдат запечатани до връчването им в петък късно следобед.

Уоли тръгна да гони задачите. Фолтриг се върна до прозореца и започна да си мърмори:

— Знаех си аз. Просто си знаех.

Цивилният полицай разписа листа на Дорийн и си тръгна заедно със своя колега.

— Върви след мен — каза тя с такъв тон, сякаш Марк отново се бе провинил и търпението й се изчерпваше. Той я последва, гледайки я как полюлява хълбоци в прилепнал черен ластичен клин. Тънкият й кръст бе пристегнат с широк лъскав колан, от който висяха всевъзможни халки с ключове и чифт белезници. Никакво оръжие. Ризата й беше бяла, униформена, с нашивки но ръкавите и златно галонче около яката.

Коридорът беше пуст. Тя отвори вратата и го пусна да влезе пръв. Последва го и обиколи покрай стените като полицейско куче на аерогара, което души за наркотици.

— Малко се изненадах, като те видях пак тук — каза тя и надникна в тоалетната.

Не можеше да измисли отговор на това, пък и изобщо не беше настроен за разговори. Докато я наблюдаваше как се навежда и кляка да огледа всичко, Марк се сети за мъжа й, дето излежаваше трийсетгодишна присъда за банков обир, та ако тя много държеше да си приказват, той можеше да подхване тази тема. Така щеше да й запуши устата и да я прогони.

— Сигурно си разочаровал съдията — усмихна се тя, надничайки през прозореца.

— Май че да.

— Колко време ще стоиш тук?

— Не каза. Утре пак ме вика.

Тя приближи до леглата и взе да приглажда горното одеяло.

— Чета за теб и братчето ти. Ама че работа! Как е той, оправя ли се?

Марк застана до вратата с надежда, че тя ще се сети да си иде.

— Сигурно ще умре — каза печално той.

— Не думай!

— Да бе, пълен ужас. В кома е значи, смуче си пръста, стене, пъшка, хленчи. Гледа само с бялото на очите си. Не ще да яде.

— Съжалявам, че попитах. — Изрисуваните й очи бяха ококорени и тя стоеше неподвижно, без да пипа нищо повече.

Ами да, бас ловя, че съжаляваш, помисли си Марк.

— Той има нужда от мен. Мама е там, но се е побъркала от притеснения и се тъпче с хапчета. Вечно е замаяна.

— Колко жалко.

— Много е ужасно. И на мене напоследък ми се вие свят. Кой знае, току-виж съм станал като брат ми.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не. Просто трябва да полежа. — Той приближи до долното легло и се повали на него. Дорийн клекна отстрани, вече сериозно разтревожена.

— Не искаш ли нещичко, душице? Само ми кажи, а?

— Ами добре тогава. Една пица, ако може.

Тя се изправи и се позамисли. Марк стисна очи, сякаш примираше от болки.

— Ще видя какво мога да направя.

— Щото не съм обядвал, нали разбираш.

— Ей сегичка се връщам — каза тя и излезе. Вратата изщрака силно и Марк тутакси скочи от леглото.

Както обикновено, стаята бе тъмна: загасени лампи, затворена врата, спуснати щори. Единствената светлина трептеше от телевизора с изключен звук, високо на стената. Даян бе психически изтощена и физически отмаляла от осемте часа непрестанно лежане до Рики, от милване, прегръдки и гукане, от старания да се покаже силна в тази задушна и тъмна килийка.

Реджи се бе отбила преди два часа — двете приседнаха на ръба на походното легло и поговориха трийсетина минути. Тя й разказа за разпита, увери я, че Марк не гладува и е в сигурни ръце, описа стаята му в Центъра, където бе ходила по-рано, каза й, че там е по-безопасно, отколкото тук, разправи за съдията Рузвелт, ФБР и тяхната защитна програма за свидетели. Отначало при създалите се обстоятелства идеята й се стори привлекателна. Просто ще се преселят в нов град, с нови имена, с нова работа за нея и прилично жилище. Можеха да се измъкнат от тази каша и да започнат отначало. Можеха да си изберат огромен град с големи училища, където момчетата да потънат в тълпите. Но колкото по-дълго лежеше, свита на кълбо, и се взираше в стената зад малката главица, толкова повече се разколебаваше. Всъщност това бе ужасяваща идея — бегълци завинаги, вечно нащрек при всяко почукване, вечни страхове при всяко закъснение, вечни лъжи за своето минало.