Джон Гришам - Клиентът

— Колко време ще трябва, за да може цялото семейство да се включи в програмата? — попита Хари.

— По-малко от седмица — отвърна Луис. — Директорът Войлс отдава първостепенна важност на случая. Изготвянето на документите отнема няколко дни — нова шофьорска книжка, нови номера за социални осигуровки, свидетелства за раждане, кредитни карти и тъй нататък. Семейството трябва само да реши иска ли това да стане и майката да ни съобщи къде предпочита да отидат. Оттам нататък всичко е наша грижа.

— Как мислите, мисис Лав? — попита Хари. — Ще се съгласи ли мисис Суей?

— Ще поговоря с нея. В момента тя е много притеснена. Едното дете е в кома, другото — в ареста, а и снощи е изгоряла цялата им покъщнина. Идеята да избягат посред нощ може да не й допадне много, поне засега.

— Но вие ще се опитате да я убедите, нали?

— Ще видя.

— Мислите ли, че ще й е възможно да дойде утре в съда? Ще ми се да поговоря с нея.

— Ще помоля лекаря.

— Добре. Закривам заседанието. Утре на обяд ще се видим.

Гриндър предаде Марк на двама полицаи в цивилни дрехи и те го изведоха на паркинга през един служебен изход. Щом заминаха, полицаят се качи по стълбите до втория етаж и се шмугна в някаква празна тоалетна. Всъщност там имаше един човек: Мьолер Шика.

Застанаха пред писоарите и се загледаха в драсканиците на стената.

— Сами ли сме? — попита Гриндър.

— Аха. Какво стана? — Шика беше отворил ципа на панталоните си и сложил ръце на кръста. — По-бързо.

— Хлапето не щя да говори и пак го върнаха в ареста. За неуважение на съда.

— То какво знае?

— Ако ме питаш мене, всичко. Стана от ясно по-ясно. Каза, че е било в колата при Клифърд, говорили за едно-друго, а когато Хари го натисна да разправи за ония от Ню Орлиънс, то се хвана за Петата поправка. Опасно човече.

— Но знае, а?

— И още как! Ама дума не обелва. Съдията пак го вика утре по пладне, да види дали не му е дошъл акълът след една нощ в ареста.

Шика вдигна ципа си и се дръпна от писоара. Извади сгъната стодоларова банкнота от джоба си и я подаде на Гриндър.

— Не си го чул от мене — предупреди го полицаят.

— Хубава работа, нали си вярваме?

— Тъй де. — И наистина му вярваше. Мьолер Шика, или по-точно Къртицата, никога не разкриваше източниците си.

Мьолер беше разположил трима свои фотографи на различни места из Съда за малолетни. Знаеше установения ред по-добре и от самите полицаи и предположи, че ще прибегнат до служебния изход към задния двор, откъдето бързо да отведат хлапето. Те така и сториха и вече наближаваха своята с нищо незабележима кола, когато от един спрял наблизо микробус изскочи дебелана в работен комбинезон и ги щракна с никона си. Ченгетата й се разкрещяха и се опитаха да скрият детето зад себе си, но беше твърде късно. Повлякоха го тичешком към колата и го пъхнаха на задната седалка.

Ама че ден, помисли си Марк. Още няма два следобед, а от сутринта какво ли не му се случи: изгоря фургонът, арестуваха го, настани се в новата си квартира — килията, свидетелства пред съдията, а ето че току-що пак го снимаха проклетите фотографи. То се знае защо — за статия на първа страница.

Когато изскърцаха гуми и колата полетя бясно, той се сгуши на задната седалка. Присви го стомахът, но не от глад, а от страх. Пак беше сам.

Фолтриг наблюдаваше потока от коли по Пойдрас Стрийт и чакаше обаждане от Мемфис. Омръзна му да кръстосва кабинета и да си поглежда часовника. Беше се помъчил да звъни на разни хора, после да диктува писма, но безуспешно. Умът му беше все в Мемфис, където си представяше чудна сценка: седи Марк Суей на свидетелския стол и разказва безценните тайни, които знае. Два часа бяха изминали от началото на заседанието и по някое време съдията сигурно щеше да обяви почивка, тъй че Финк да притича да му позвъни.

От своя страна Лари Труман също чакаше напрегнато обаждането, след което щяха да се хвърлят в акция с цялата група да търсят трупа. През последните осем месеца момчетата бяха направили мускули от копане. Но труп не бяха открили.

Днес обаче щеше да е различно. Обаждането се чакаше в кабинета на Рой, който щеше да дойде при Труман и двамата заедно да идат на мястото, където лежи покойният Бойд Бойет.

Фолтриг си говореше сам — не шептеше, нито пък мърмореше под носа си, ами направо на висок глас държеше реч, адресирана към масмедиите и съдържаща вълнуващото съобщение, че най-сетне са открили сенатора и, точно така, да, загинал е от шест огнестрелни рани в главата. Пистолетът е бил 22 калибър, същият като онзи, чийто притежател бяха установили след педантично разследване, а именно заподозрения Бари Мулдано.