Джон Гришам - Клиентът

Финк извъртя стола си към Марк и застана като гладно кученце, очакващо да му подхвърлят кокал. Орд престана да чопли кожичките на ноктите си и хвана писалката и бележника.

Хари прегледа набързо записките си, после се усмихна на свидетеля.

— А сега, Марк, искам да ми обясниш как точно ти и брат ти открихте в понеделник трупа на мистър Клифърд.

Марк стисна облегалките на стола си и се окашля. Не това очакваше. Не беше гледал филм, в който съдията задава въпросите.

— Двамата с брат ми се потулихме в гората зад фургоните, за да пушим цигари — започна Марк и бавно стигна до момента, когато Роуми бе надянал градинския маркуч на ауспуха и бе влязъл в колата.

— Какво направи ти тогава? — попита разтревожено негова светлост.

— Извадих го — рече Марк и разказа как е пролазил през буренаците, за да предотврати самоубийството на Роуми. Макар и преди да бе разказвал това — веднъж-дваж на майка си и доктор Грийнуей, а после веднъж-дваж на Реджи, — до този момент то не му се бе виждало забавно. Но сега забеляза как очите на съдията заискриха и той се позасмя тихичко. На полицая историята също му се стори весела, а стенографката, която не проявяваше интерес към нищо и никого, взе че се оживи. Дори старата госпожа го слушаше, усмихната за пръв път, откакто започна на заседанието.

Но веселото настроение изчезна, когато мистър Клифърд го сграбчи, зашлеви го здраво и го натъпка в колата. Марк пресъздаде тази част с безизразно лице, забил поглед в кафявите обувки на стенографката.

— Значи си бил в колата, преди мистър Клифърд да умре? — попита негова светлост предпазливо и вече много сериозно.

— Да, сър.

— И какво направи той, като те затвори в колата?

— Удари ми още няколко плесници, крещя ми, заплашва ме. — И Марк разказа всичко, което си спомняше за пистолета, бутилката с уиски и хапчетата.

В малката зала настана гробно мълчание; усмивките отдавна бяха изчезнали. Марк говореше бавно и отчетливо. Не поглеждаше към никого. Говореше като в транс.

— Той стреля ли с пистолета? — попита съдията Рузвелт.

— Да, сър — отвърна Марк и подробно им разказа за това. Когато свърши с този епизод, зачака следващия въпрос. Преди да го зададе, Хари се позамисли доста.

— Къде беше Рики?

— Скрит в храстите. Видях го как се промъква през буренаците и си помислих, че пак е извадил маркуча. Така и излезе, както разбрах по-късно. Мистър Клифърд продължаваше да повтаря, че усеща газовете, и все ме питаше усещам ли ги и аз. Казах „да“, май два пъти, но знаех, че Рики си е свършил работата.

— А той не подозираше за Рики, така ли? — Този въпрос беше между другото, не съвсем на място, но в момента Хари не можеше да измисли по-подходящ.

— Не, сър.

Отново последва мълчание.

— Значи си говорехте с мистър Клифърд, докато бяхте в колата.

Както всички в залата, и Марк знаеше какво ще последва, тъй че побърза да го предотврати.

— Да, сър. Той беше обезумял, само разправяше как ще идем при вълшебника в страната Ла-ла-ландия, изведнъж започваше да ми крещи, че плача, а после ми се извиняваше, че ме е ударил.

Настъпи тишина, докато Хари се увери, че Марк е свършил.

— Това ли е всичко, което ти каза?

Марк погледна към Реджи, която го наблюдаваше внимателно. Финк лекичко придърпа напред стола си. Стенографката беше замръзнала.

— Какво искате да кажете? — направи се на ударен той.

— Не каза ли нещо друго мистър Клифърд?

Марк се позамисли за миг и реши, че мрази Реджи. Можеше просто да каже „не“ и всичко да се свърши веднъж завинаги. Не, сър, мистър Клифърд не каза нищо друго. Бръщолеви като откачен още пет-шест минути, после заспа и аз хукнах презглава. Ако не познаваше Реджи и не беше изслушал нейната тирада за свидетелската клетва и истината, просто щеше да каже „не, сър“. И да си иде у дома или в болницата, или където очите му видят.

Но така ли щеше да стане? Един ден, докато беше в четвърти клас, ченгетата дойдоха в училище да им покажат разни хватки от работата на полицията. Та тогава бяха донесли един детектор на лъжата. Закачиха го за Джоуи Макдърмант, най-изпечения лъжец в класа, и те всички видяха как стрелката скача нагоре като бясна всеки път, щом Джоуи отвореше уста. „Когато престъпниците лъжат, винаги ги хващаме“ — похвали се тогава ченгето.

След като ченгетата и феберейците гъмжаха наоколо, колко му беше да донесат един детектор? Откакто Роуми се гръмна, той беше лъгал толкова много, че вече му призляваше.